Сега мъжът висеше само на лявата си ръка, чиято длан напълно покриваше десницата на висящото момче, което Риг се опитваше да спаси. Сега ръката на мъжа беше напълно прозрачна. Беше истинска, плътна, мускулеста, загоряла, космата, мазолеста, изпъстрена с лунички и набраздена с вени. Ала в същото време Риг виждаше и напрегнатите тънки кафеникави пръсти на момчето, които започваха по малко да се изплъзват. Риг знаеше, че може да помогне на момчето, да го задържи, само да успееше да се пресегне и да го хване за китката. То беше по-дребно от него, а Риг беше много силен — ако можеше да стисне китката му с пръсти, момчето можеше да се задържи достатъчно, че да успее да му подаде и другата си ръка. Можеше да си го представи, да го планира и да го извърши, само дето не можеше да заобиколи плътната китка и ръка на мъжа. „Ти вече си мъртъв, от десетилетия и векове си мъртъв, така че махни се и ме остави да спася това дете!“
Но когато дланта на Риг стисна ръката на мъжа в опит да стигне до ръката на момчето, мъжът го усети и се възползва. Дясната му длан се пресегна и го стисна за китката, толкова по-здраво и силно, колкото хватката на Риг би била по-здрава и силна от хватката на момчето.
Тежестта на мъжа затегли Риг напред. Дясното му коляно се потопи във водата и ако мъжът не го държеше толкова здраво, течението щеше да го отнесе. Но сега само завъртя тялото му настрани. Ала така коляното му изскочи над водата и тялото му отново се превърна в мост между камъните.
Но тежестта на мъжа продължаваше да го дърпа. Риг временно напълно забрави за момчето — не можеше да спаси никого, когато влачеха самия него към водопада. Той стисна с другата си ръка пръстите на мъжа, вдигна кутрето си нагоре и започна да го извива назад, назад. Стори му се, че това продължи цяла вечност — той си мислеше за движението, а после ръката му бавно се подчиняваше, протягаше се, стискаше, мушкаше, буташе.
Мъжът се пусна. Мъчително мудно десницата му охлаби хватката си и пръстите му се плъзнаха по кожата на Риг. И също толкова мудно Риг се намести, за да може отново да протегне ръка на момчето. Ала лявата длан на мъжа все така покриваше десницата на детето.
Щом ръката му отново обхвана лявата китка на мъжа в опит да я заобиколи, премине през нея или под нея, за да стигне момчето, Риг видя как пръстите на малкия се отпускат и плъзват по скалата, бавно, бавно… и тогава, побеснял, сърдит и натъжен от провала, той вдигна ръка да удари дланта на мъжа. Изобщо не му мина през ум, че се готви за убийство. По времето на Риг този мъж вече беше отдавна мъртъв, без значение какъв щеше да бъде изходът тук. Риг знаеше само, че не бе успял да спаси момчето заради това, че внезапно този мъж бе станал видим и осезаем. Момчето, което той почти със сигурност познаваше от селото, само да можеше да се досети кое е. Но Риг така и не успя да удари мъжа. Вместо това времето се ускори отново, върна се към нормалното, а мъжът просто изчезна и Риг не видя дали е паднал, или е успял някак да се изкатери отново на камъка. Юмрукът му удари на камък.
Миг по-късно той чу писък. Не можеше да е момчето — то вече трябваше да е толкова далеч в мига, когато гласът се разнесе, че Риг не би могъл да го чуе от мястото си, освен това беше твърде продължителен. Ала не беше писък на мъж, гласът беше твърде тънък.
Значи на брега имаше още някой, някой, който бе видял смъртта на момчето. Някой, който можеше да помогне на Риг да се върне назад. Но никой не можеше да му помогне, разбира се — да опита би било истинска лудост. Беше лудост и това, че Риг се опита да помогне на момчето. И ето го сега, с тяло, изпънато между два камъка, току над водата, а ако подгънеше колене, течението щеше да го отнесе.
Той се приплъзна два пръста назад и се опита да избута коленете си на камъка, там, където сега опираха пръстите на краката му. Ръцете и раменете вече го боляха от напрежението да се крепи, изпънат като мост. И сега, когато би могъл да използва забавянето на времето, за да внимава дори за най-малкото си движение, страхът му отпускаше не повече от обичайната степен на повишено внимание. И все пак след малко коленете му опряха о камъка отзад и той успя да се изправи на ръце, възможно най-далече от водата, а пръстите му все още бяха достатъчно силни, за да се изтласка нагоре и назад, и…
Оттласна се, изправи се и се олюля за миг, който трая сякаш цяла вечност, несигурен дали се е оттласнал твърде леко и може пак да залитне напред, или твърде силно и да се сгромоляса назад. Но успя да запази равновесие и се изправи.
И щом се изправи, един камък го удари по рамото. Олюля се за миг, можеше и да падне, но се задържа, обърна се и видя момче, може би на неговата възраст, а може би по-голямо, да стои на първия камък до брега, от който мъртвото вече дете бе започнало смъртоносното си пътешествие. То се готвеше да го замери с още по-голям камък.