Риг нямаше къде да се скрие.
Нямаше друг избор, освен да се опита да отблъсне камъка с голи ръце. И бързо разбра, че собственото му движение при отблъскването го извади от равновесие, все едно камъкът го беше ударил. Ала успя някак да се извърне така, че падането да се превърне в скок към следващия камък, по-назад от водопада.
— Престани! — извика.
Но момчето, което хвърляше камъните, не можеше да го чуе. Само писъкът му бе успял да надвика рева на водата. Сега Риг го позна — това беше Умбо, селско хлапе, син на обущаря, и му беше почти приятел по време на есенния им престой във Водопаден брод преди няколко години. И разбра защо падналото момче му се видя познато — то беше по-малкото братче на Умбо, Киокай, луда глава, който вечно се вкарваше в беля и вечно поемаше безумни рискове. Когато Риг и Умбо се сприятелиха, ръката на Киокай беше счупена и стегната с шина, но дори и тогава той се катереше по невъзможни дървета и скачаше от високо на неравна земя и Умбо непрекъснато трябваше да търчи да го спира, да го спасява и да го навиква. „Ако можех да спася Киокай, това щеше да е подарък за моя приятел Умбо. Щях да му помогна да го спаси, както много пъти навремето, когато беше още по-малък.
Защо тогава Умбо се опитва да ме убие и ме замеря с камъни? Да не би да мисли, че аз съм бутнал Киокай? Аз се опитвах да го спася, глупако! Щом си бил там, на брега, защо го остави да тръгне по камъните? Няма значение какво си видял, защо не се опита да разбереш какво всъщност е станало, преди да ми издадеш смъртна присъда?“
„Хората никога не са справедливи, дори и когато се опитват да бъдат — бе казвал Баща му неведнъж. — А малцина се опитват“.
Риг успя да се върне на камъка, на който стоеше, когато видя Киокай. „Ако си бях останал тук — помисли си той — и бях оставил детето да рискува и да умре, разбира се, Киокай нямаше да е по-мъртъв, отколкото е сега, а аз щях да съм толкова далече от него, че не би било възможно да бъда обвинен за смъртта му.
И все още щях да имам кожите, и щях да мога да припечеля за пътуването ми по света до там, където биха могли да са майка ми и сестра ми“.
Умбо продължаваше да хвърля камъни, но малко от тях вече успяваха да го стигнат, а скалата, върху която стоеше, беше широка, имаше къде да се стъпи и Риг успяваше лесно да ги избегне. Умбо се разплака от ярост, но Риг все така не чуваше какво казва той, нито можеше да се надява да го чуят, ако се опита да отговори. Не можеше да се сети за жест, който да означава: „Нищо не съм направил, опитах се да го спася“. За разгневено и скръбно момче като Умбо едно свиване на рамене би означавало равнодушие, а не безпомощност; поклонът би означавал присмех, а не почит към мъртвия.
Затова на Риг му оставаше само да стои там и да чака Умбо да се откаже.
Най-сетне той се отказа и се скри тичешком в гората. „Или ще слезе по Скалния път до селото, където несъмнено ще разкаже на всички онова, което си въобразява, че се е случило тук, или ще ме причака да се приближа“.
Надяваше се Умбо да го причака в засада. Не се боеше да се сбие с него — животът в гората го беше направил силен и гъвкав, а освен това Бащата го бе научил да се бие по начини, на които един обущарски син надали се е учил да противостои. Въпреки че ако ставаше дума за забиване на ситни пирончета в дебела кожа, Умбо несъмнено би го надвил. Риг само се надяваше да се приближи достатъчно до някогашния си приятел и да му обясни какво се е случило, та дори и да се биеха, докато разговарят.
Когато стигна до другия бряг, Умбо си беше отишъл — Риг виждаше следата му във въздуха. Ясна, отчетлива и прясна, тя се спускаше надолу по стръмния участък на Скалния път.
Искаше му се да може да мине по друг — Умбо можеше да му е заложил някакъв капан, но друг път, който да води надолу по скалата, нямаше, освен, разбира се, неизменната вероятност да паднеш. Съществуването на селището Водопаден брод се дължеше наполовина на тази пътека, която се изкачваше нагоре по скалата. Долу тя беше път, древен, с високи бордюри и застлан с големи камъни, и лъкатушеше напред-назад между стръмните склонове в полите на Високата скала.
Но после завоите ставаха все по-тесни, полегатият път отстъпваше на пътека с издълбани високи стъпала, а калдъръмът — на напукана, изронена скала, със самоделни поправки и отклонения там, където някое древно бедствие бе разкъртило първоначалната пътека. И все пак беше възможно човек да върви нагоре с товар в двете ръце, а на момче като Умбо, търчащо надолу и подтиквано от скръбта и гнева, би отнело съвсем малко време да стигне дъното на пропастта. Ако Риг все още мъкнеше огромния вързоп с кожи, това щеше да го затрудни. Умбо би имал много време да стигне в селото и да се върне обратно и без съмнение да доведе мъже, които биха му повярвали и в яростта си можеше да не изслушат и Риг.