В населените територии дори и най-гъстите дебри са белязани от дири. Деца играят, двойки се срещат, скитници търсят място да поспят необезпокоявани. Да не говорим за безбройните практически нужди да се влиза в гората. Гъби, охлюви, ядки, плодове — заради всичко това хората прекосяват полята и влизат сред дърветата.
Задъхан от постоянното тичане, Риг все още можеше да види най-новите дири. Знаеше кои участъци от гората са безлюдни и избираше тях. На няколко пъти му се наложи да напусне дивата пустош и да поеме през поля и овощни градини, но винаги разбираше по следите кои къщи са празни и кои пътища — безопасни.
Най-сетне приближи задния двор на хана на Нокс. Там тя поддържаше голяма зеленчукова градина и Риг спря в нея, за да огледа къщата.
Отпред се беше събрала навалица. Не беше гневна тълпа — все още не — макар че вече се чуваха викове, които призоваваха Хана да ги пусне, за да потърсят „онова дете убиец“. Риг беше стигнал дотук по заобиколни пътища, затова версията на Умбо за случилото се на реката вече бе обходила цялото село. А на всички беше добре известно къде отсядаха той и Бащата обикновено.
Естествено, Нокс пусна разгневените селяни в хана. А и защо да не ги пусне, след като Риг не беше вътре, а нейният отказ би бил покана да подпалят цялата сграда.
Риг не можеше да види мъжете, които претърсваха къщата — те бяха зад стените, ала по някакъв начин, чрез нещо, което наподобяваше, но само по себе си не беше зрение, той можеше да вижда следите на мъжете из постройката. Усещаше единствено темпото, с което се появяваха нови следи и разположението им една спрямо друга и спрямо външната стена.
Ала за него това бе достатъчно, за да разбере колко трескаво търсеха. Те тичаха нагоре-надолу по стълбите и обикаляха из всички стаи. Навеждаха се, пълзяха, протягаха се напред. Досещаше се, че разпорват дюшеците и изсипват стари сандъци. Но разбира се, не намираха нищо, защото плячката им беше навън, в бобената леха.
И ако разширяха търсенето си и го намереха там, щяха да решат, че Нокс е знаела, а това можеше да свърши много зле за нея. Затова, щом всички следи се събраха отново на чардака, Риг припна към задния вход и се шмугна в килера. Не посмя да се качи горе или да влезе в някоя обща стая, защото редовните гости бяха там. От килера усещаше движението на отделните хора от тълпата. Сложиха двама на стража отпред и двама — отзад, а няколко души наистина претърсиха градината.
„В края на краищата, изобщо не трябваше да идвам тук — помисли си Риг. — Или трябваше да се върна в дивата пустош, за да изчакам година време, преди да дойда отново. Може би дотогава ще ми израсне някаква брада. Може да се източа по-висок. Може би изобщо няма да се върна повече и никога няма да разбера коя е майка ми, нито да намеря сестра си…“ Защо ли Бащата просто не му беше казал, вместо да го кара да идва тук? Но умиращият човек има право сам да избира последните си думи и кога да замлъкне.
Риг се опита да си представи какво ли ще е за Нокс, когато тя най-сетне дойде в килера. Ако той стоеше там и я гледаше, тя сигурно щеше да изпищи. Това щеше да привлече вниманието — на гостите със сигурност, а може би и на постовите навън. Трябваше да е сигурен, че тя ще мълчи, което означаваше, че не бива нито да се стряска, нито да се плаши.
— Вече е късно за супа, няма време за неща, които се готвят толкова дълго — мърмореше Нокс, когато отвори вратата на килера.
Риг не гледаше нагоре и затова не можеше да бъде съвсем сигурен дали изобщо го е забелязала, докато разтваряше торбите с брашно и захар, за да замеси безквасен хляб. Трябва да го беше видяла, но не даде никакви признаци. Чак когато той съвсем леко надигна глава, тя прошепна: „Стой тук, докато мине обядът“, макар че храната тук по пладне надали заслужаваше гордото звание „обяд“. А после Нокс излезе от килера и затвори вратата подире си.
Поднесоха обяда, по време на който двамата напуснали гости се върнаха — в града нямаше други стаи, а и в края на краищата не бяха открили убиеца в хана и това несъмнено го правеше най-сигурният хан във Водопаден брод — нали със сигурност бе установено, че там няма убийци. Най-сетне, когато Риг усети, че всички гости отново излязоха навън, Нокс отвори килера, влезе вътре и затвори вратата. Заговори с едва доловим шепот:
— Ти как успя да се скриеш от тях, докато претърсваха къщата? Не си се научил да ставаш невидим, нали?