— Не — отказа стражът.
— Не мога да ви надбягам и точно затова сте първият страж, когото помолих да ми разреши да потичам. Погледнете се. Колкото и бързо да бягам, само три крачки ще са ви нужни, за да ме хванете. А вие обичате да бягате, иначе нямаше да имате такова тяло.
По лицето на стража си личеше, че приема скептично ласкателството на Риг, но той слушаше внимателно и очевидно казаното от момчето му прозвуча разумно.
— Не се откъсвай от мен — нареди той.
— Ама не трябва да ме изпреварвате. Вдървил съм се и съм се отпуснал, не мога да се сетя за човек, който не би ме надбягал.
И те хукнаха заедно към Библиотеката на живота. Стражът тичаше леко точно зад Риг, встрани, винаги достатъчно близо, че да се пресегне и да го хване за косата. Когато стигнаха, Риг се задъхваше, ала стражът изобщо не се затрудняваше с дишането. „Не е полезно за мен да си позволявам да излизам от форма — помисли си Риг. — Ами ако се наложи бързо да избягам?
Не и без Парам, каквото и да правя“.
За толкова години кротък, затворен живот на нея никога не й се бе налагало да развива издръжливост или скорост. Беше с крехко телосложение и нямаше никакви мускули. Колкото и бавно да му се струваше, че бяга, щеше да бяга по-бързо от нея.
„Така се случва, когато си пленник, в колкото и луксозна обстановка да живееш. Тялото ти омеква и отслабва и дори и да успееш да избягаш, лесно ще те хванат“.
Вътре в Библиотеката на живота Риг веднага отиде на главното бюро и попита дежурната библиотекарка:
— Блехт тук ли е днес?
— Кой?
— Блехт, тя е микробиолог.
— Знам коя е Блехт — рече библиотекарката — Вие кой сте, бих искала да знам?
— Името ми е Риг Сесамекеш.
Библиотекарката погледна стоящия зад него страж, който сигурно беше кимнал, защото лицето й се зачерви.
— Веднага, разбира се.
Сега тя се държеше раболепно. Стана от бюрото си и отиде да търси великата микробиоложка.
— Никога не спирам да се изненадвам, че хората още реагират на името ми, все едно кралският произход има някакво значение — рече Риг.
— Той означава много неща за много хора — отвърна стражът.
— А за вас какво означава?
— Че трябва да те опазя да не приближаваш до никого, който иска да те убие.
— Ами ако човекът, който иска да ме убие, сте вие? — попита Риг.
— Странно момче си ти — рече стражът. — Но и баща ти беше странен, а той беше добър човек.
— Вие познавахте ли го?
— Аз го придружавах в библиотеката — обясни стражът. — Аз го качих в лодката за последното му пътешествие.
— Видяхте ли ръцете на съществата, които са го хванали и потопили?
— Видях ги.
— Що за човек беше баща ми? — попита Риг.
— Като теб — отвърна стражът.
— Как е името ви?
— Когато пазя пленник, нямам име.
— А когато сте у дома? Как е името ви тогава?
— Жена ми ме нарича с няколко имена.
— Няма ли да ми кажете?
Стражът се позасмя.
— Оливенко — каза той. — Така се казваше и баща ми.
— А бяхте ли там, когато баща ми откри сведенията, които са го навели на мисълта, че може да мине през стената, ако е в безсъзнание?
— Да, бях — потвърди Оливенко.
— Какво изучаваше той в момента?
— Съвсем нищо — отвърна Оливенко. — Дори не бяхме в библиотеката.
Риг въздъхна.
— Значи му е хрумнало от въздуха.
— Така мисля.
— Проучванията му са нямали смисъл и не са го отвели доникъде.
— Той ми каза, че са му показали всички пътища, които няма да го отведат там, където иска да отиде.
На Риг му се щеше да попита защо Оливенко не си е направил труда да му каже това досега. Но каквито и да бяха основанията му, Оливенко не желаеше да се защитава, а Риг не искаше да му противоречи. До този миг той бе подозирал, че стражът е от хората, които презират кралското семейство — в края на краищата, нямаше ли Съветът да възложи точно на такъв човек изпълнението на подобна задача? Но Оливенко бе познавал бащата на Риг и очевидно го беше харесвал. Може би досега се чумереше, защото просто не харесваше Риг. Това би обяснило и решението му да не му казва, че баща му Кносо изобщо не е стигнал до своите отговори чрез проучвания. Без съмнение, не би му казал просто: „Ти не си ме питал“.
— Значи той е заложил живота си за една догадка.
— Така му казах и аз — каза Оливенко.