— Опитвам се да разбера какво премълчаваш.
Риг каза първото, което му дойде на ум:
— Аз си мислех, че майка ми си ти.
— Много смешно. О, да, и много умилително. Трогната съм. Мисля, че е време да тръгваш, преди да са изгорили хана ми.
— Нямам пари за пътуването — рече Риг. — Нямах нищо друго освен кожите.
— И идваш да изпросиш от старата ханджийка някоя и друга пара̀?
— Не — отвърна Риг. — Не искам нищо, ако не можеш да отделиш. Ако имаш малко, ще ги взема назаем, макар и да не знам кога и дори дали ще ми е възможно да си върна дълга.
— Е, нищо няма да ти плащам предварително, нито да ти заемам, нито дори да ти дам. Но мога тебе да помоля за един заем.
— Заем? Та аз нямам нищо!
— Твоят баща ти остави нещичко, в случай че умре по време на това ви пътуване.
— Кога щеше да ми го кажеш?
— Току-що ти го казах.
Тя намести една стълба до няколко наредени груби лавици и започна да се качва. После спря.
— А̀ си опитал да ми надничаш под полата, ще ти забия игли в очите през клепачите, докато спиш!
— Аз търся помощ, а ти ми пробутваш кошмари, страшно ти благодаря.
Нокс вече се беше качила на най-горното стъпало и посягаше към една торба, на която пишеше „сух боб“. Риг надникна под полата й главно защото тя му беше забранила, и както много пъти преди, не видя нищо, което да му е интересно. Все не можеше да разбере защо Нокс и останалите жени винаги бяха толкова сигурни, че мъжете искат да видят онова, което криеха под дрехите си, каквото и да беше то.
Тя слезе долу с малка торбичка в ръце.
— Не е ли много мил баща ти? Да остави това за теб?
Отвори торбичката и изсипа съдържанието й в дланта си. Деветнайсет скъпоценни камъка, големи, с повече цветове, отколкото Риг можеше да си представи, че имат скъпоценните камъни, и нямаше два еднакви.
— А какво да ги правя?
— Продай ги — отвърна тя. — Струват цяло състояние.
— Аз съм дете — напомни й Риг. — Всички ще решат, че съм ги откраднал от мама. Или от някой непознат. На никого няма и през ум да му мине, че са мои по право.
Нокс извади от торбата сгънат лист хартия. Риг го пое и го погледна.
— Адресирано е до банкер в Ареса Сесамо.
— Да, мога да чета — сопна му се тя.
Риг го прегледа набързо.
— Баща ми ми обясни за кредитните писма.
— Радвам се да го чуя, защото на мен никога не ми е обяснявал подобно нещо.
— Това няма никаква стойност, докато не стигна в Ареса Сесамо — рече Риг.
— Тогава живей с онова, което предлага земята, както винаги сте живели с баща ти.
— За гората става, но дълго преди да стигна в Ареса Сесамо, ще вървя само през градове, чифлици и ниви. Чувам, че за кражба биели с камшик.
— Или те тикват в затвора, или те продават в робство, или те убиват, зависи от града и от настроението им.
— Значи ми трябват пари.
— Ако успееш да излезеш от Водопаден брод.
Риг си премълча. Какво ли можеше да каже? Нокс не му дължеше нищо.
Но беше най-близкото нещо до приятел, което имаше, макар и да не му беше майка.
Тя въздъхна.
— Казах на баща ти да не разчита на това, че ще ти дам пари.
— Той не е разчитал. Погрижи се да донеса обемист вързоп с кожи, колкото мога да нося.
— Да, да, и затова ще ти дам нещичко, но няма да ти стигне, за да вземеш карета. Няма да ти стигне да вземеш нищо. И ще е умно още дълго да избягваш пътищата. Имам предчувствието, че във Водопаден брод никой няма да получи нов чифт обуща или да му поправят старите, преди един обущар да се откаже да те търси, за да те изкорми като риба.
Риг чу някакъв шум извън килера.
— Кога сме решили да не шептим повече? — попита той.
Нокс се завъртя и отвори вратата на килера. Навън нямаше никого.
— Наред сме — каза тя.
После задумкаха по входната и по задната врата едновременно.
— Знаем, че той е вътре, Нокс! Не ни карай да подпалим хана!
Нокс се ощипа по основата на носа.
— Заболя ме главата. Страшна болка! И пулсира, безмилостна като молец!
— Мислиш ли, че можем да ги разубедим? Или ще ги баламосваш с нещо, докато се измъкна през покрива?
— Тихо! — сряза го тя. — Градя стена.
Тъй като ръцете й не вършеха нищо, Риг реши, че говори иносказателно. Стена между нея и нейния страх? И сякаш бе попитал на глас, тя обясни шепнешком:
— Стена около къщата. Запълвам я с воля да се обърнат назад.