— В къщата, в която живея, има много тайни ходове и някои от тях водят навън. Никой не знае, че съм излязъл, но трябва веднага да се върна там. Ала открих дирите ви и ми се стори, че вършите нещо много дръзко и ненужно — опитвате се да си върнете нашия камък.
— Всички останали са у нас — обясни Самуна. — Искахме пълния комплект.
— Сигурно съществува някаква дълбока вълшебна причина всичките деветнайсет камъка да са ни нужни — рече Риг. — Но каквато и да е тя, в библиотеката никъде не открих да се споменават деветнайсет скъпоценни камъка.
— Само това ни хрумна, за да ти помогнем — рече Умбо. — Дойдохме тук да те спасим, но не можем и да припарим до къщата, в която живееш. Дори докато се мъчехме да открием коя е тя, хората проявяваха подозрителност.
— Защото са си мислели, че искате да ме спасите? — попита Риг.
— Не — обясни Самуна. — Предполагаха, че сме привици, които искат да ти отрежат косата, да ти откраднат дрехите и тям подобни глупости. Очевидно на тези неща сред местните граждани напълно им е минала модата. Всъщност, доколкото разбрахме, откакто пристигнахме тук, ти си най-интересният човек в града.
— В света — додаде Умбо.
— В оградения свят — поправи го Риг. — Чакайте да позная… Мнозина от тях искат да ме направят крал, а много други искат да умра, а майка ми и сестра ми да влязат в Шатрата на светлината. Други изобщо не искат да съществуват кралски особи, трети пък искат да съществуват, за да могат непрекъснато да бъдат вкарвани в затвора и тормозени, а повечето майки искат да разберат как се обличам, та да пременят така и синчетата си.
— Горе-долу това е — потвърди Самуна.
— Ти сигурно си се научил да се връщаш назад във времето — обърна се Риг към Умбо.
— Очевидно — потвърди Умбо. — Иначе нямаше да мога да предам съобщенията до теб и до себе си в О.
— Не е очевидно — възрази Риг. — Или не си съобразил, че след като веднъж нещо е извършено, няма нужда да го вършиш отново?
— Да, досетихме се — рече Самуна. — Но на мен ми е неприятно, защото изобщо не мога да го проумея.
— Аз мога — рече Риг. — Това е като да решаваш лабиринт на хартия. Чертаеш линия в погрешна посока. Връщаш се на мястото, където си взел неправилното решение. Няма нужда да продължаваш по погрешния път, можеш да постъпиш различно.
— Времето не е лабиринт — възрази Самуна.
— Лабиринт е — заяви Риг.
— Какво е лабиринт? — попита Умбо. Много мразеше всички да знаят нещо, а той да не го знае.
— Важното е дали си се научил да правиш онова, което прави Умбо? — попита Самуна.
— Щях да се побъркам, докато се опитвах да го постигна, когато бях пленник на гемията. Нито трепване, нито сияние, нищичко, което би трябвало да почувствам.
— И аз не мога да виждам дири — рече Умбо.
— Но това не пречи, защото, докато сме заедно, ти можеш да ме включваш в твоето… каквото там правиш. Ти се преместваш във времето. Въпросът е дали си се научил да прескачаш напред в него?
— Това всеки го прави — обади се Самуна. — Секунда след секунда ние се преместваме една секунда по-напред в бъдещето.
— Сестра ми го може — рече Риг.
— Тя вижда бъдещето? — попита Умбо.
— Не, не е чак толкова полезно. Прескача малки интервали от време. Заради това се движи много бавно, но докато го прави, е невидима.
Самуна тръсна глава.
— Защо в Площадката на Подмокрената просто не задържах парите ти и не оставих лодкарите да те хвърлят във водата?
— Тя ми е сестра — рече Риг. — Съвсем разумно е и да може да прави разни неща с времето.
— Нищо не е разумно — изсумтя Самуна.
— Аз не съм ти брат — рече Умбо. — Изобщо не съм ти роднина. И никой друг в моето семейство няма такива способности.
— Бащата някак е разбрал на какво си способен. Но как?
— Аз му казах — обясни Умбо.
— Да, бе, ей така си отишъл при него и си му казал: „Между другото, аз мога да забавям хода на времето“.
— Значи е знаел. Той беше… твой баща.
— Но той не е бил мой баща — отрече Риг. — Аз сега опознавам истинския си баща. Кносо Сисамик. Бил е велик човек, по свой начин. Мислител, но и човек на действието.
— Искам да знам защо изобщо ние с Умбо сме тук — намеси се Самуна. — Ти не искаш камъка, можеш да влизаш и излизаш от затвора си, когато си пожелаеш…
— Не когато си пожелая. Днес за първи път ми се удаде възможност. Изобщо. Излязох, защото открих дирите ви и разбрах, че сте тук. И дори не съм сигурен, че ще мога да се върна, без да ме разкрият.