Продавачката не им обръщаше внимание, останалите клиенти — също. Но пък на добрите шпиони нямаше да им личи, че им обръщат внимание, нали? И затова те се опитваха да разговарят с недомлъвки.
— Освен това тя се движи страшно бавно — продължи Риг. — Все едно е полузамръзнала. Дарбата й не е съвсем безопасна. Когато хората преминават през нея, това… я уврежда малко. А когато тя преминава през твърди предмети се разболява.
— Значи не бива да го прави — заключи Самуна коравосърдечно.
— Тя и не го прави — обясни Риг. — Казвам само, че… нейната дарба не е толкова полезна, колкото можеш да си помислиш. Но ето го и истинския въпрос, Умбо. Ти винаги си бил способен да разпростреш дарбата си и върху мен дори когато между нас няма физически допир. Само с мен ли ти се получава? Или си вземал и Самуна със себе си назад във времето?
— По-трудно е — отвърна Умбо. — Тоест не по-трудно, а изисква по-голямо съсредоточаване и ме изморява повече.
— Значи си опитал и с него?
— Когато се върнахме, за да откраднем един от… предметите… от себе си, той взе и мен — обясни Самуна. — Да, може го.
— Да откраднете от себе си? — учуди се Риг. — Това пък защо?
— Попитай господин Веселяка — отвърна Самуна. — Аз така и не разбрах.
— Не се преструвай, че не ти е харесало — упрекна го Умбо.
— Трябва да направим един опит — рече Риг. — Когато ти ми прилагаше онова нещо, каквото и да е то, за да мога да виждам хората по дирите и да се връщам в тяхното време, аз се връщах сам.
— Защото още не знаех как да го прилагам и върху себе си.
— Значи трябва да проверим дали можем да вкараме и трима ни в това забавено течение на времето и да видим дали можем да се пренесем и тримата в някакъв много по-ранен период от време. Не преди месеци, а преди векове.
— Векове? Както когато взехме камата ли?
— Хилядолетия — уточни Риг.
Самуна се наведе към Умбо.
— Това означава хиляди…
— Знам какво означава — прекъсна го Умбо. — Някакво конкретно време ли си си наумил?
— Да — потвърди Риг. — Преди единайсет хиляди и двеста години.
Умбо и Самуна седяха мълчаливо и размишляваха върху значението на тези думи.
— Преди началото на календара — наруши най-сетне мълчанието Самуна.
— Преди на тази планета да са съществували човеци — додаде Риг.
Мислите на Умбо препускаха.
— Да не ми казваш, че ние не сме оттук?
— Когато разполагаме с повече време, ще ти разкажа много неща — отвърна Риг. — Неща, които научих в библиотеката, а също и от учените. От проучванията на татко Кносо и от един страж на име Оливенко, който му е бил помощник известно време.
— Доверяваш се на страж? — учуди се Самуна.
— Ти не го познаваш, а аз го познавам, затова не ни губи времето — отряза го Риг. — Трябва да се връщам, и то бързо, преди да съм притрябвал на някого. Ако претърсят къщата и не ме намерят, къде ще обяснявам, че съм бил? Затова дойдох тук, за да проверим дали действително можем да го постигнем.
— Да го направим тогава! — съгласи се Умбо.
Риг понечи да стане, но Самуна незабавно го хвана за рамото и го бутна обратно на стола.
— Ти къде тръгна така?
— Към някое усамотено място — отвърна Риг.
— Направете го тук — рече Самуна. — Тук, както си седите. Когато пътуваме във… Когато се връщаме… ние не изчезваме в настоящето, нали? Ние сме едновременно и на двете места, нали така?
— Да — потвърди Риг. — Или поне преди беше така, когато Умбо осигуряваше енергията и всъщност пътувах само аз.
— Тогава избери най-старата диря, която виждаш тук, и проверете дали Умбо може да накара и трима ни да я проследим едновременно.
— Но това място не е чак толкова старо… Няма да има столове — възрази Риг.
— Ако задниците ни си останат в това време, значи няма да пропаднем в блатото и нищо няма да ни се случи.
Риг кимна.
— Добре, Умбо. Аз ще се съсредоточа върху една конкретна пътека… Избрах я. Забави хода на времето ми, а също и на своето, и на Самуна.
И тримата стиснаха купичките си с фиде, а Риг се втренчи в далечината, леко надолу — очевидно се съсредоточаваше върху диря. Умбо никога досега не се бе опитвал да забави хода на времето на двама души освен своя собствен. Наложи му се да се съсредоточи усърдно и му се стори, че Риг дърпа него така, както той дърпаше Самуна. Риг го връщаше далеч по-назад във времето, отколкото се бе връщал някога. Също като онзи път, когато баща му го беше качил на коня на един амбулантен търговец, а животното препусна и измина трийсетина крачки заедно с него. На няколко пъти почти загуби връзката и едва успяваше в същото време да удържи и Самуна. Но след малко овладя положението.