Рам заспа като зеленчук — мозъкът му не ръководеше никакви процеси, синапсите му се изключваха, спомените на разума му започнаха да изтичат. Остана единствено паметта на тялото му — той все още можеше да върши всичко, което знаеше как да върши. Само нямаше да може да си спомни защо трябва да го върши, не и докато записът на мозъчната му дейност не бъде пуснат отново в главата му, след като се събуди.
Това, което той не можеше да знае и което заменимите така и не му казаха, беше, че в записа липсваше всичко, случило се след скока през пространството, което би възстановило съзнанието му. Той щеше да си спомня как е взел решението за скока. А после щеше да се събуди на повърхността на Градина и щеше да знае единствено онова, което заменимите решат да му кажат.
Роялистката Реставрация започна с убийството на Флакомо, както си дремеше в едно кресло в собствената си градина. Беше ранна утрин, но той често се събуждаше по-рано, отколкото му се иска, и слизаше в градината с книга да чете, докато отново заспи, ако успее.
Риг познаваше този му навик, защото се будеше часове преди него, както се бе научил, и използваше времето, за да оглежда къщата и града. Той знаеше кой се намира в Голямата библиотека от другата страна на улицата; знаеше кой е буден и шета в кухнята, къде са майка му и Парам и кои шпиони са дежурни в тайните коридори, за които те знаеха. Разбра и кога осем непознати влязоха през портата на Флакомовата къща. Дали стражът ги бе пуснал? Изглежда там нямаше никакви колебания — те се изсипаха в двора като сметана от кана, толкова плавно се движеха. Да, трябва да ги бе пуснал стражът, защото дирята му излизаше от стражевата будка на улицата. Той бягаше — каквото и да предстоеше да се случи в къщата, сигурно не искаше да присъства. Риг спеше в една необитавана стая, в която влизаше през таен ход. Веднага излезе от нея през обикновената врата и се завтече по коридора. Ако имаше време, щеше да събуди цялата къща, за да предупреди за опасността. Но преди всичко трябваше да предупреди майка си и Парам.
Стаята им никога не се заключваше. Риг влезе, приближи се безшумно към Парам и събуди първо нея. Вече бяха обсъдили как трябва да постъпи тя, ако той я събуди така — нямаше нужда от никакви думи. Парам стана мълчаливо от своя сламеник до майчиното си легло и излезе в коридора. Чак когато вратата се затвори, Риг събуди майка си. Тя мигом отвори очи.
— Какво има?
— В къщата нахлуха натрапници — отвърна Риг. — Ако са дошли да ви убият, ще е добре да излезете от стаята.
Майка му вече беше станала, навличаше рокля и се оглеждаше.
— Парам вече…
— … е скрита — довърши Риг.
— Добре — каза майка му.
И тогава Риг усети как дирите на трима от натрапниците се сливат в градината там, където се намираше Флакомо. Отначало си помисли, че са отишли при него за нареждания. После следата му рязко се устреми напред, дирите на натрапниците я последваха, а после Флакомовата диря секна, а натрапниците още по-бързо се отдалечиха.
— Флакомо е мъртъв — каза Риг. — Или поне е в безсъзнание, но мисля, че е мъртъв.
— О, клетият Флакомо — възкликна майка му. — Той обичаше тази къща. Купи я, за да мога да живея тук с него. Убежище за мен, ала не и за него.
— Трябва да тръгваме, майко. Които и да са тези натрапници, те са свирепи мъже, намислили да убиват.
— Риг, ако искат да убият мен, можеха стотици пъти да го направят, докато спя — рече майка му.
— Говорите за шпионите зад стените ли? — попита Риг и едва тогава се усети, че дежурният шпионин не помръдва. Дирята му все така стигаше точно до мястото, където се беше спрял предната вечер. Дали спеше? И дали все още спеше, въпреки че те разговаряха? Те говореха тихо, ала се чуваха. От хора, които спят толкова дълбоко, не стават добри шпиони.
Риг очакваше нападение под някаква форма, откакто бе пристигнал тук, но си представяше как или тълпа, или войската, или градската стража нахлува в къщата и или избива който й се изпречи пред очите (тълпата), или бързо взема в своя власт кралското семейство. Но тези натрапници продължаваха да се движат толкова безшумно, че никой освен самия Риг — и Флакомо, разбира се, ако не беше мъртъв — не знаеше непосредствено къде се намират.
— Запътили са се право към вашата стая — рече той на майка си. — Не мислите ли, че сега е моментът да напуснем къщата?