Тунелът, по който щяха да минат Риг и Парам обаче, бе построен много по-късно от каналите, може би преди пет-шест години, в смутни времена. Риг бе убеден от дирите, които виждаше, че на няколко пъти учени бяха бягали на групи от библиотеката, несъмнено понесли най-ценните си книги и трудове. Той бутна стената, затворена от другата страна, дръпна лоста, който автоматично завърташе щифтовете в началното им положение и асансьорът отново се качи на главния етаж.
Докато предпазливо се промъкваха по сухия тунел за бягство и намираха опипом пътя си там, където процепите в тавана не осигуряваха добро осветление, огледа дирите пред тях, за да се увери, че на входа, който възнамеряваше да използва, не ги очакват неприятни изненади.
Бързо забеляза, че в града цари голяма суматоха. Очевидно, когато войниците се бяха втурнали навън и бяха заели местата си отвън и вътре в дома на Флакомо, това бе възбудило народа — навсякъде из града хора търчаха напред-назад на огромни тълпи, а около къщата кордонът от войници едвам успяваше да удържи напора им. Нямаше особена вероятност в момента да издирват Риг и Парам.
В малкия парк до входа Умбо и Самуна чакаха точно на мястото, където им беше наредил.
Докато вървяха по прохода, който водеше към парка, Риг видя как група от десетина войници влиза в него и веднага тръгва, обкръжила Самуна и Умбо.
Както го бе предупредила Парам, генерал Гражданин не оставяше нищо на случайността. Сигурно открай време наблюдаваше Самуна и Умбо. Може би дори негови шпиони бяха наблюдавали срещата им с Риг и той знаеше къде точно да прати войниците си.
Дори и да беше безмилостен като майка си и готов да ги остави да умрат, за да избяга, Риг знаеше, че за по-нататък подобно действие нямаше да е от полза. Той имаше нужда от Умбо, за да го прехвърли през Стената. Не успееха ли да преминат през Стената, накрая щяха да ги намерят и убият. Новата династия го изискваше. Риг незабавно проследи войниците. Те не знаеха как да отворят прохода в парка, но десетина от тях все още чакаха там, да не би Риг да прояви глупостта да излезе навън.
— Хванаха приятелите ми — съобщи той на Парам. — Трябва да минем отдругаде.
Тя безмълвно го последва. Той знаеше само два сухи пътя — другите навлизаха в градските канали, където беше не само мокро, но и противно. Ами ако генерал Гражданин знаеше и това? Ами ако наблюдаваше всички канали и единствения друг сух проход? Не. Дори и да следеше каналите, нямаше как да знае за сухите тунели, защото вече повече от век, дълго преди Народната революция, никой не беше минавал по тях. Последният монарх, комуто те бяха известни, сигурно беше умрял, без да каже на никого. И затова другият вход сигурно не беше под наблюдение, макар да нямаше никаква гаранция, че някой няма да ги забележи случайно.
Вървяха дълго, а Парам не беше свикнала да върви пеш толкова продължително. Въпреки че когато беше невидима, й бе нужна цяла вечност да прекоси една стая, това все пак бяха само няколко крачки. Къде ли би могла да се разхожда в къщата на Флакомо, с какво ли би могла да тренира тялото си? Риг можеше да тича с Оливенко напред-назад между библиотеката и дома на Флакомо и да тренира своята издръжливост, но Парам нямаше такава възможност.
— Съжалявам — рече той. — Знам, че е тежко, и ми се иска да бях едър като Самуна, за да мога да те нося.
— Ти ме спасяваш — рече Парам. — Но след като се уморих толкова, защо да не си починем за малко? И без това единствената ни спешна среща вече отпадна.
Риг разбра, че предложението й е мъдро, и откри няколко стъпала, на които можеха да поседнат.
За негово учудване Парам ги изкачи и полегна на пода в горната част на тунела.
— Може да има плъхове — предупреди я той.
— Ако някой по-голям дойде, убий го, за да го ползвам за възглавница — отвърна тя.
Е, добре, значи не се страхуваше от плъхове. Или може би никога не беше виждала плъхове и не знаеше дали са страшни или не. Тя бързо заспа.
Но беше още много рано на Риг да му се придреме. Той се беше научил да не му се приспива чак до следобед. Затова седна на горното стъпало, пред спящата си сестра.
Отначало не можеше да спре да мисли за майка си и генерал Гражданин. Бе опознал генерала като забележителен противник, но той беше нищо в сравнение с майка му, защото нея изобщо не бе смятал за противник. О, да, беше обмислял възможността тя да не заслужава доверие, дори и че би могла да таи намерение да го убие. Но след месеците, в които често бе общувал с нея, той беше започнал да я харесва, да я обича, да й се доверява. А през цялото това време тя…