Умбо поклати глава.
— Видял си го — рече Нокс. — Точно него е хвърлил Риг във водата, когато си го мярнал, докато си се катерил по Скалния път. Вързопът е бил завлечен към водопада, не брат ти. Брат ти вече е висял на камъка. Риг се е отървал от товара, за да се опита да го спаси.
— Не — възрази Умбо, но гласът му не прозвуча уверено.
— Помисли си — продължи Нокс. — Риг сигурно е направил нещо със своите кожи. Къде бяха те? Дали той би ги оставил на другия бряг? Какво правят винаги Риг и баща му с кожите, които носят в селото?
Умбо поклати глава.
— А после си видял Риг, протегнал се между два камъка. Защо? За да плесне Киокай по пръстите и да го бутне от камъка? Но защо му е? А и колко време щеше да се задържи Киокай? Дали е имал сили да се изкатери обратно на камъка? Беше ли изобщо камъкът достатъчно голям?
— Не знам — рече Умбо.
— Единствено истинската история има смисъл — заключи Нокс. — Риг е прекосявал там, където винаги са прекосявали с баща му, далече от водопада. Само глупаво и безразсъдно момченце би се опитало да премине по камъните близо до ръба на водопада.
Неколцина мъже от тълпата замърмориха одобрително.
— Всички знаем каква луда глава беше Киокай — рече Нокс. — Колко от нас са го виждали да се катери по покриви и по високи дървета и да се перчи по десетина най-различни начини? Ето затова баща ти е наредил да го наглеждаш, за да го опазиш…
— Да не се убие — рече тихо Тегай.
— Риг е бил там, където е трябвало да си ти, и е вършил онова, което е трябвало да вършиш ти, Умбо — рече Нокс. — Грижил се е за Киокай. Жертвал е два месеца труд, всичката стока, която е имал, за да се опита да спаси брат ти. Рискувал е живота си, изпънат между два камъка, за да се опита да хване ръката на брат ти и да го издърпа. Но ръцете на брат ти са отмалели и той е паднал. А Риг е бил там, наведен над буйните води. Ако бе потопил дори коляно в течението, то щеше да го повлече надолу. И докато се е опитвал да се изтегли жив назад, какво става? Ти го замеряш с камък.
— Аз си мислех, че той… Мислех…
— Бил си сърдит. Някой е бил виновен за нещо ужасно. Някой е допуснал грешка и е трябвало да бъде наказан — рече Нокс. — Някой. Но това не е бил Риг, нали?
Умбо се разплака. Баща му го прегърна.
— И Умбо не е виновен — заговори Тегай. — Киокай е виновен. Той не вярваше в опасността. Не слушаше. Не обвинявам Умбо. Не обвинявам и Риг.
Той се обърна към другите събрани мъже.
— Нека никой не посяга на Риг заради Киокай!
— Защо й вярваш? — попита един мъж от задния край на тълпата.
— Тя е магьосница — обади се друг. — Омагьосала те е.
— Тя не е била там. Тя говори така, сякаш знае, но не е била там.
Нокс посочи с пръст мъжа, който се обади последен.
— Защо искаш да вярваш в най-лошото? Защо си жаден за убийство днес? Що за човек си ти?
— Той е убил дете! — кресна мъжът. Риг го беше виждал из селото, но не го познаваше. Не беше някой важен човек досега. Сега като че беше водачът на най-разлютените в тълпата. — Аз казвам, че бащата на Риг е носел кожите и е станало точно така, както го каза Умбо.
— Много умно го измисли — рече Нокс. — Само дето бащата на Риг е мъртъв.
Тълпата притихна.
— Затова Риг е носел всички кожи — продължи Нокс. — Прибирал се е сам.
— Как е умрял баща му? — попита Тегай с някакво недодялано съчувствие.
— Затисна го дърво — отвърна Риг.
— Как да повярваш! — кресна разярен мъж в тълпата.
— Стига! — викна Нокс. — Претърсихте къщата ми, на нищо я направихте, но аз го понесох заради Киокай и скърбящото му семейство. Но Умбо признава, че само е мярнал нещичко. Риг не е имал основания да убива Киокай — между тези момчета не е съществувало нищо друго освен приятелство. Вместо това Риг е жертвал кожите си и е рискувал живота си в опит да го спаси! Това е единствената смислена история. А сега се махайте от хана ми. Ако искате кръв, приберете се и заколете пиле или коза и се гостете до насита за помен на Киокай. Но днес няма да пролеете кръв тук. Тръгвайте си!
Дори и когато тълпата започна да се разпръсква и отдалечава, най-разяреният мъж измърмори достатъчно силно, че да го чуе Риг:
— Утрепал баща си в гората и дошъл да убива децата ни в леглата им!
— Съжалявам за смъртта на баща ти — рече Тегай на Риг. — Благодаря ти, че си се опитал да спасиш моето момченце.