— Кофти, ама да — отвърна Самуна.
Парам пусна ръката на Умбо. Не изчезна. Умбо, намръщен, заразтърква дланта си.
— Извинявай, че те стисках толкова, но бях изпаднала в ужас — каза му Парам.
— Ако искаш ужас, покажи им как наистина изчезваш — рече Риг.
Парам впери в него сърдит поглед, но после явно размисли и го послуша. Изчезна.
Самуна побесня.
— Казах ти да не пускаш ръката й! — кресна той на Умбо. — А сега виж какво…
Парам се появи съвсем недалече.
— Когато го правя, аз не изчезвам наистина — обясни тя.
— Като нищо щеше да ме преметнеш — призна Самуна.
— За себе си винаги съм видима.
— А сега всички да я хванат за ръце — нареди Риг.
— Тя има само две — напомни търпеливо Умбо.
— „Всички“ означава Умбо и Самуна — уточни Риг. — Хванете я за ръце.
Хванаха я.
— Умбо, дай си другата ръка. Само я протегни. Така. А сега, когато тя направи… онова… не мърдайте. Само не се пускайте.
— Защо? — попита Умбо.
— Ще видиш.
Парам погледна скептично.
— Това не ми харесва — заяви тя.
— Те трябва да разберат какво умееш, а така е най-лесно.
Парам извърна очи нацупена, но въпреки това изчезна. Другите двама — също. Риг разбра, че е мъчно да си спомни къде в пространството се е намирал един невидим обект само преди миг. За щастие виждаше дирята на Умбо и можеше да се досети къде трябва да се намира протегнатата му ръка. Посегна и ръката му премина оттам, където трябваше да се намира дланта на приятеля му. После го повтори в обратна посока. Почти в същия миг всички те се появиха отново. Умбо гледаше втренчено дланта си, а Самуна изведнъж седна на земята.
— Не го прави пак — рече Парам.
— Няма нужда — отвърна Риг. — Съдейки по реакциите им, мисля, че се убедиха.
— Опасно е два предмета да се прокарват един през друг така — напомни Парам. — Ами ако се бях подхлъзнала? И двамата щяхте да си загубите ръцете.
— Ох… — смънка Умбо.
— А какво става, когато през тебе мине муха? — попита Самуна.
— Или комар, или прах? — додаде Риг. — Сигурно се е случвало много пъти. Очевидно тялото й е способно да ги отблъсква или да поглъща малката им маса. Кой знае? Тя е прекарвала часове наред в това състояние и аз съм виждал как през нея минават пеперудки и пчели. Сигурно и преди това се е появявала с някоя мушица вътре в себе си.
— Гади ми се от това — оплака се Парам.
— Но трябва да говорим за него, всички се опитваме да го разберем — заяви Риг.
— Искам да кажа, че като изляза от това състояние и в мен има муха, наистина ми се гади. И ме втриса — обясни Парам. — Трябва време, за да оздравее мястото, където е била мухата. Боли и пари часове наред. Но прахът не ми пречи. Дори и пясъкът. Може би ми пречат само живите същества.
— А аз съм единственият, който нищо интересно не може да прави — оплака се Самуна.
— Ти току-що изчезна — напомни му Риг. — Макар и не самостоятелно, все пак стана невидим, а това е интересно — такава грамада като теб да изчезне.
Самуна се навъси, но после се изкиска.
— Добре де, става.
— Може да успееш да извършиш и още нещо, което е много, много важно.
— Какво? — попита Самуна.
— Да ни изведеш от града — отвърна Риг. — Улиците са пълни с войска, а тълпите са плъзнали навсякъде освен там, където гасят пожари. А по всички пътища и по реката движението още е оживено.
Самуна напрегна ум, всички останали също. Той се замисли дали да не слязат надолу по реката, а после да се прехвърлят на лодка, плаваща нагоре срещу течението, но после сам отхвърли идеята си.
— Те не знаят накъде сме тръгнали и затова ще ни хванат и нагоре, и надолу по течението, ако сериозно ни издирват.
Докато разговаряха, Парам отново заспа. Умбо предложи да я отнесат в стаята им, за да поспи на легло, но Самуна му напомни, че тъкмо там не бива да припарват.
— Ако този генерал Гражданин през цялото време ни е следил, със сигурност ще е пратил някой да наблюдава стаите ни.
Най-накрая те потънаха в мрачно мълчание, което скоро премина в обикновена дрямка на сянка. Мина повече от час, докато Риг се обади:
— Насам идват войници. Трябва да се махаме.
— Те не преследват нас, нали? — попита Умбо.
— Не — отвърна Риг. — Но са патрул. Доста малка група са и не мисля, че озаптяват бунтовниците. Вероятно търсят група хора като нас.