— За какво? — попита Оливенко, изумен и малко раздразнен от всички тия приказки.
— За това.
И Риг изчезна. Просто се изпари.
А после, само десетина секунди по-късно, се появи отново, ръка за ръка с Парам Сисаминка, престолонаследницата, и двама непознати — единият висок стар войник, а другият — дребно момче, горе-долу негов връстник, може би по-малко.
Оливенко дори не гъкна — стоеше там и си мислеше: „Де да можеше Кносо да види това“.
— Риг — рече той най-сетне, — щом можеш да скачаш така насам-натам, за какво ти е моята помощ?
— Защото не можем да прескачаме през пространството, а само във времето. И не сме изцяло тук, все още присъстваме и в бъдещето, два дни по-късно, когато навсякъде по улиците на Ареса е пълно с бунтовници и войска, а войниците на генерал Гражданин ни търсят. В момента ние не виждаме онова време, но нашите тела все още са в него и може да ни се случат големи неприятности, затова трябва да приключим бързо.
— С какво да приключим? — попита Оливенко.
— Всички ние трябва да се хванем за вас, за гола кожа — за китката или за врата например. За да се внедрим напълно в това време. Два дни преди всичко да се обърка.
Оливенко изобщо не се поколеба — запретна ръкави и свали фуражката си.
— Хващайте се.
Двамата в двата края — войникът и момчето, се хванаха за едната му ръка първо с една ръка, а след като се пуснаха от Риг и Парам, и с двете.
— Още сме тук — рече момчето.
— И продължавате да се държите за мен в миналото — каза му Риг. — Макар и вече да не сте в бъдещето. Може би ние…
— Млъквай и довърши това — прекъсна го войникът.
Парам и Риг се хванаха за другата му ръка, но не се пуснаха.
— Знам, че ще е неловко, но хайде да видим дали можем да слезем заедно по стълбите — предложи Риг. — Възможно е всички освен мен да останат с вас, Оливенко. Ако се случи така, моля, продължете и ги изведете извън града, но така, че да не останат никакви улики. Никакви речни лодки, на които записват качващите се пътници. Нещо дискретно и да не оставя дири, които могат да се проследят.
— А ти къде ще бъдеш?
— Ще се постарая с всички сили да ви последвам — отвърна Риг. — Но сам сигурно ще мога да се измъкна много по-лесно, отколкото четиримата заедно… А вече сме петима. Може пък и да не изчезна и да остана с вас. Може би вече сме успели. Готови ли сте?
— Готови, и отгоре — отвърна старият войник. — Много приказваш, момче, а времето за приказки още не е дошло.
На Оливенко му се прииска да го зашлеви за тези думи. Биваше ли да говори така на сина на Кносо Сисамик! Но не знаеше в какви отношения са тези хора. Познаваше само Риг и през годините бе мярвал Парам. Останалите трябваше да приеме на доверие. Те тръгнаха непохватно надолу по стълбите — Оливенко вървеше по средата, а останалите бавно пристъпваха от двете му страни, стиснали толкова здраво ръцете му, че го болеше.
Чуха тракане на ботуши, които слизаха отгоре по стълбите.
— Да побързаме малко — подкани ги Оливенко. — Трудно бих могъл да обясня тази гледка.
Щом стигнаха долу, старият войник и Парам се пуснаха от него, но не изчезнаха.
После и момчето се пусна.
Вече бяха на улицата и само Риг все още го стискаше за лакътя с две ръце.
Другите трима го гледаха и Оливенко забеляза, че наистина се тревожат. От каквато и страхотия да се боеше Риг, тя плашеше и тях.
— Е, хайде — рече Риг. — Или ще се намеря в града, където ме издирват, или тук, с вас. Но и в двата случая вие ще сте добре и аз сигурно също. Няма да гръмна, я!
И щом го каза, се усмихна на Парам, макар че Оливенко не можеше да се досети защо. А после се пусна.
И си остана там.
— Ако си изчезнал, то на мен ми се привиждаш досущ същия и точно там, където беше — рече Оливенко.
Риг кимна.
— Винаги съществува възможност тялото ми едновременно с това да е останало и в бъдещето и ако някой ме хване там, докато обикалям като слепец, може да ме отвлекат от вас. Но лично аз в този момент смятам, че няма голяма вероятност за това. Мисля, че току-що открихме начин да се придвижваме в миналото.
— Много съм впечатлен от нас — подметна жлъчно старият войник.
— О, да не забравяме, че това е необратимо — продължи Риг. — Сега, когато съм тук, в миналото, заедно с всички вас, аз мога да виждам само дирите, съществували до този момент. Не мога да видя как двамата с Парам вървим през тунела, нито как я предадох на вас. Всичко това още не се е случило.