Риг не беше сигурен за какво говори търговецът, защото бе яздил съвсем рядко като малък, и то покачен на една стара кранта.
— Де да можехме да преминем реката на коне — рече той.
— Реката не минава оттам, където отиваме ние — възрази Самуна.
А после и двамата се усетиха, че май са се разприказвали твърде много пред непознат. След ден-два войниците на генерал Гражданин без съмнение щяха да разпитат този мъж, а той вече знаеше, че те не се прибират у дома. Още по-лошо, беше ги видял да се споглеждат, знак, че им се иска да не бяха се изпускали, и затова думите им щяха да се загнездят в паметта му. По-зле можеше да стане само ако го помолят в никакъв случай да не казва. Това почти без съмнение би го накарало да хукне към най-близката градска стража още щом излязат.
Но вероятно можеха да му дадат и друго обяснение за това споглеждане.
— Чудехме се дали не ви се намира карта — рече Риг. — Отиваме на места, които не познаваме.
— Нямам карти на склад — отвърна мъжът. — Хората почти винаги знаят закъде заминават оттук. Търговците се снабдяват сами с карти и обменят знания. Други просто се прибират — познават и пътя, и къде лъкатуши той.
— Е, значи сигурно ще трябва да питаме по хановете.
— Ако там знаят нещо. Ханджиите не пътуват и затова не познават нищо друго освен собствените си градове — рече търговецът. — А почнете ли да разпитвате пътниците, които срещате по подобни места, не се знае кои ще ви пратят по някой път без изход, от който ще се върнат само ценните ви вещи.
— Идеята не е добра — съгласи се Самуна.
— Тогава не идвай — заяви Риг. Вече беше разбрал, че Самуна е схванал номера, и можеше да продължи уверено сценката. — Ти си тоя, дето каза, че Стената била единственото изпитание за мъжката сила, и щом искаш да се скатаеш…
Самуна завъртя очи.
— Глупаво момче. Отиваме там.
И те оставиха търговеца. Риг знаеше, че като му каже истината за крайната им цел, но чак след като се е мъчил да бъде потаен, мъжът ще реши, че го лъже. А също и войниците, които щяха да го разпитат. И дори и генерал Гражданин да решеше, че наистина са тръгнали към Стената, тя беше голяма и дълга. Скоро приключиха с покупките. Беше вече доста късно и не можеха да тръгнат на път. Но и конярят, и търговецът им бяха препоръчали няколко странноприемници по пътя, който водеше извън града. Преди да се е стъмнило съвсем, те стигнаха втората и пренощуваха там — Парам в едната стая със здраво залостена врата, а останалите си поделиха леглото и пода в другата.
— Ако някой драсне по вратата ти през нощта, вдигай врява и начаса ще го хванем! — заръча Самуна на Парам.
Тя поклати глава.
— Ако някой се опита да нахлуе в стаята, ще я завари празна.
Самуна се слиса, но после се сети за дарбата й, въздъхна и вдигна рамене.
— В странен свят живеем.
Колкото по-далече навлизаха в провинцията, толкова по-необикновена ставаше тяхната експедиция. Те не пътуваха по главен път между важни градове — този път хората използваха главно за да карат реколтата и стока на пазара или да си ходят на гости по съседски. Понякога той дори не беше и път, а тук-там няколко коловоза из някоя ливада или пасище, и се налагаше Самуна да яхне петия кон, за да огледа къде пътят започва отново, та Оливенко да знае накъде да подкара каретата.
— Твърде много се набиваме в очи — рече той една сутрин, след като потеглиха от дома на един заможен чифликчия, който бе предоставил на Парам стая в къщата, а на останалите — плевнята си. — Може би през първите дни Гражданин е търсил принца и принцесата или пък принца и принцесата и техните приятели привици, момче и стар войник. Но сигурно скоро са разбрали, че сте купили карета, и вече ни броят за петима, а каретата ги улеснява да ни проследят. Няма да се изненадам, ако са вече само на един ден път от нас, особено като се има предвид, че всяка нощ спираме да преспим в някой хан, странноприемница или къща.
— Но поне сме далече от главните пътища — отбеляза Умбо.
— И затова още повече се набиваме в очи — рече Самуна. — Ти потвърди мисълта му, момче.
— Какво да правим? — попита Риг. — Ако продадем каретата или я подарим, те ще разберат и ще престанат да търсят карета.
— Не може ли да я скрием някъде? — попита Умбо.
— Вероятно — предположи Оливенко.
— Не — възрази Самуна. — Аз знам как бих постъпил като войник, когато следя някого, и ви уверявам, че няма шанс да я скриете някъде, където не бих я намерил.