— Вярно си е — съгласи се Риг. — И двамата с Бащата ни биваше в проследяването.
— Ти и твоите дири! — възкликна Умбо.
Тогава се обади Парам:
— Мисля, че Умбо е прав, трябва да я скрием.
— И после какво ще правиш, Парам? — попита Риг. — Яздила ли си някога кон?
— Помня, че като малка яздих веднъж — отвърна Парам и се усмихна. — Знам, че аз съм причината да пътуваме толкова бавно и да бием толкова на очи. Каретата е за мен, защото не можах да пробягам и сто крачки, без да се задъхам, в деня на нашето бягство от града.
Риг кимна и вдигна рамене.
— Ние сме такива, каквито сме, Парам. Никой не ти е дал възможност да развиеш издръжливост.
— Но трябва да я развия — заяви тя. — И каретата никак не ми помага. Затова я скрийте.
— Къде? — попита Оливенко.
— Как? — попита и Самуна почти в същия миг.
— В миналото — отвърна Парам.
Риг се възмути, че сам не се е сетил.
— Достатъчно далече в миналото — там или някой ще я намери и ще я открадне, или тя ще си стои и ще гние сто години на дъжда и вятъра, а хората на Гражданин ще са убедени, че не е нашата.
Избраха място, където пътят вървеше по билото на полегат хълм и се спускаше повече от миля по-надолу към два потока, течащи от двете му страни. Скоро разпрегнаха конете и те закуцукаха из ливадата отляво, пасейки мирно — три от тях бяха натоварени с провизиите, сръчно увити и завързани на гърбовете им от Самуна.
— Съжалявам, че нищичко не разбирам от това — извини се Оливенко. — В градската стража нямахме особена нужда от товарене и разтоварване на животни.
— Както каза Риг, ние сме такива, каквито сме — отвърна Самуна.
— Е, добре — рече Риг. — Ние четиримата ще се върнем в миналото и ще избутаме каретата встрани от пътя. Ако я бутнем и тя се изтърколи към потока, ще прилича на злополука от старо време. Парам може да остане с конете.
— А аз ще остана с нея — заяви Умбо.
— Не си много едър, но все пак можеш да помогнеш — рече Самуна.
— Аз няма да се върна в миналото с вас. Не и ако се върнем после в настоящето, където ще ни чака Парам.
Риг се учуди.
— Но защо това ти пречи?
Умбо погледна Самуна.
— Помниш ли какво стана, когато изровихме камъните? В О?
Самуна кимна.
— Точно така. Когато Умбо отива лично в миналото и върши разни неща, той не се връща точно там, където е бил. Ту закъснява, ту подранява с един ден.
— И това се случваше, когато се връщах само няколко месеца назад — додаде Умбо. — Кой знае колко далече ще попадна, ако се върна сто години назад. Или двеста. Ами ако се отклоня с един месец?
— Тогава ще чакаш тук с Парам — съгласи се Риг. — Но това повдига друг въпрос. Когато аз вкарах Парам в миналото, пъхнах ръката й в ръцете на хора, за които това минало беше настояще. На кого ще дадем каретата?
— Не може ли просто да я върнем в миналото и да я зарежем? — попита Самуна.
— Това звучи много смахнато — отбеляза Оливенко. — Все едно е излязло от Библиотеката на нищото.
— Не знам — рече Риг. — Дори не съм сигурен дали можем да „вземем“ нещо по-голямо от нас самите. Защо да не докоснем една планина, да не се върнем в миналото и да зарежем планината там? Защо земята не се мести заедно с нас при всяко наше пътуване във времето?
— Дрехите ни се местят заедно с нас, което поне смятам за удобно — рече Парам.
— Мисля, че земята и всичко, прикрепено към земята, остава в настоящето, защото времето е свързано със света — заключи Умбо. — Помниш ли, Риг? Иначе пътуването във времето би означавало да попаднеш сред Космоса, между звездите, нали?
— А каретата прикрепена ли е към земята? — попита Риг. — Ще се наложи ли да я вдигаме всичките?
— Надали — отвърна Самуна. — Нито пък трябва да се държим за ръце, както когато отидохме при Оливенко в неговото време.
— Стига сме приказвали, ами да опитаме — нареди Риг.
След малко тримата с Оливенко и Самуна държаха здраво каретата на различни места с десниците си, преплели здраво левите си ръце.
Риг потърси удобна диря, по-стара от сто години, и я откри — на крава, преминала по ливадата и прекосила пътя там, откъдето смятаха да бутнат каретата.
— Хайде, Умбо — подкани той и усети познатата промяна, когато дирите по пътя започнаха да се превръщат в хора, вървящи пеш или яхнали коне. Но той не си позволи да се увлече и да се съсредоточи върху някого от тях. Не откъсваше очи от дирята на кравата. Тя се движеше съвсем различно и беше по-трудна за улавяне. Риг никога досега не бе проследявал диря на животно и сега разбра колко е трудно. Сякаш по-големият ум на хората го улесняваше да се закачи за тях. А кравата му убягваше. Леко му убягваше, въпреки че образът й през цялото време беше достатъчно ясен — все едно се опитваш да гледаш със сънени очи, когато се пукне зората. Но доста скоро той успя да се съсредоточи върху кравата и забеляза как светът около него се променя. Сега животното се намираше зад ограда. И от двете страни на пътя имаше огради. Риг не беше предвидил това — че тази област е била по-населена и сегашните ливади някога са били пасища. Движението по пътя също беше по-голямо — той не бе обрасъл с трева, а беше черен път от пръст и камъни.