— Виждате ли оградите? — попита той.
— Да — отвърнаха едновременно Самуна и Оливенко.
— Значи сме пристигнали. Не пускайте каретата. Но единият от вас… Хайде ти, Оливенко! Пусни ръката ми.
— Защо?
— За да видим дали ще се появиш в настоящето при Умбо.
— Ама Умбо е ей там! — възкликна Оливенко.
— Така е. Ние виждаме Умбо, защото всъщност той ни връща в миналото. А сега да видим дали ти ще се върнеш в настоящето, ако се пуснеш от мен.
Оливенко се пусна, ала продължаваше да държи каретата. Не изчезна.
— А сега нека опитам и още нещо — продължи Риг, пусна ръката на Самуна, пресегна се надолу, събра няколко камъка от пътя и ги подхвърли в каретата. Те изтропаха силно по пода, а някои отскочиха от отсрещната врата.
— Където и да се намираме, каретата е тук, с нас — заключи Риг.
— Така е — потвърди Самуна. — Олекна ми, че не съм се хванал за нищото.
— Щом камъни от миналото тропат в каретата, значи тя е в миналото.
— Да опитаме да я поместим — предложи Риг.
— Тоест ние с Оливенко да я поместим, защото какъвто си хилав, и да буташ, и да не буташ, все тая.
— Извинявай, че не съм се охранил в дома на Флакомо.
— Ама ти си се поохранил — възрази Самуна. — И си се източил. Но не много.
— Не отлепяй ръце от каретата! — нареди Риг.
Самуна веднага пусна каретата.
— Е, благодаря ти много! — рече му Риг.
— Предпазлив си и това е много правилно — рече Самуна. — Но реших, че трябва да разберем дали ако се пуснем от каретата, това ще ни върне в бъдещето. Или в настоящето, или както и да му се казва. И то не ни върна, аз все така виждам кравата и оградите. Щом попаднем тук, ние оставаме тук, докогато Умбо ни задържа тук.
— Е, добре — съгласи се Риг. — Но аз се тревожех повече дали каретата ще остане.
— Тогава хайде всички да я пуснем и да се върнем във времето на Умбо и Парам, за да проверим дали тя ще остане тук.
— Но аз не искам да я зарязваме край пътя.
— После пак ще се върнем и ще я преместим. Хайде първо да проверим — настоя Самуна. — Преди да сме се напънали да я бутнем надолу по хълма и да открием, че тя си е останала в настоящето и шпионите на генерал Гражданин веднага ще я забележат.
— Умно — отбеляза Риг.
— Казваш го така, сякаш щом за това се е сетил сержант Самун, а не ти, значи ти си тъп — установи Оливенко.
— Свиквай — посъветва го Самуна. — Риг постоянно се учудва, когато някой се окаже по-умен от него.
— Сега всички ще пуснем каретата — нареди Риг, без да обръща внимание на приказките им. — Умбо, върни ни в настоящето.
Оградите изчезнаха. И кравата изчезна. Каретата — също.
— Браво, отървахте се от нея — похвали ги Умбо.
— Ние не сме я преместили, а нея я няма — посочи Оливенко.
Риг огледа дирите по пътя и откри отговора.
— Един ден след като сме я зарязали там, пет-шест дири стигат до нея и спират. С два коня… Не, прекалено дребни са. Магарета. Не идеални, но достатъчно силни, че да я теглят. Откарали са я… долу, в онази плевня.
— Каква плевня? — попита Оливенко.
— Изгнилите рухнали греди там — посочи Умбо. — Били са плевня.
Риг побягна, а Умбо се втурна подире му.
— Парам, ти стой там!
Това беше почти гаранция, че тя ще слезе по хълма заедно с Оливенко и Самуна, като внимава къде стъпва по неравната земя. В правоъгълника, очертан от останките на стени и сред развалините на покрив, рухнал преди петдесет години, все още се различаваха колелата на каретата, а също и ръждясалите, потъмнели метални части.