— Еха, бива си ни! — възкликна Самуна.
— Хубавата карета е отишла зян — намръщи се Оливенко. — Тия са я взели от пътя и така и са я зарязали тук.
— Но скривалището е добро — отбеляза Умбо.
— Отначало са я изкарвали доста пъти — обясни Риг. — Купили са четири коня да я теглят. Но невинаги са я ползвали едни и същи хора, била е нещо като махленската карета. Преброих… пет различни групи, които са я изкарвали по различно време. Но винаги с едни и същи коне.
— Купили са четири коня? — удиви се Умбо.
Риг знаеше какво си мисли той. Никой във Водопаден брод не би могъл да купи четири коня наведнъж.
— Сигурно са събрали пари помежду си, за да ги купят — предположи Самуна.
— Но не са ги сменили — заключи Риг, оглеждайки дирите. — По някое време каретата е била теглена от три коня, сетне — от два. А после никога повече не са я изкарали. Значи са я използвали, докато конете са били живи.
— Сигурно са изтощили конете до смърт с оран и брануване или с теглене на каруците по жътва — предположи Самуна.
— Чудя се дали са смятали, че си струва да имат карета и да я изкарват понякога.
— Нашият малък дар им е излязъл солено — рече Риг.
— Я стига, били са във възторг! — възкликна Умбо. — Риг, ами ако нас можеха да ни разхождат с карета като малки?
— Представи си как баща ти дава пари, за да се купи общо прасе, за четири коня да не говорим, а после го дели!
Умбо потръпна.
— Да се връщаме на пътя. Преследвачите ни надали са ни изчаквали някъде да си свършим работата. Ами ако сега се зададат по пътя? Какво ще правим?
Риг ги поведе обратно нагоре по хълма, към конете. Виждаше, че на Парам й е трудно да се изкачва, но Оливенко начаса й се притече на помощ и той изтича напред. Горе на билото, докато галеше коня, който си беше избрал, Риг огледа за нови дири по пътя назад и надолу. Огледа на мили наоколо, но не забеляза други следи освен животински и на местни хора, които си вършат работата. Не ги бяха настигнали още. Стори му се, че би било добре да се върнат няколко дни назад в миналото, всичките, заедно с конете, за да увеличат още повече времето, което ги отделяше от преследвачите. Но отхвърли идеята, без да я огласи. За да се върнат, трябваше да се закачат за някого, както се бяха закачили за Оливенко. Това щеше да е паметно събитие и когато дойдеха хората на генерал Гражданин, те щяха да разберат, че Риг и хората му умеят да се придвижват във времето.
Ами ако прескочеха десет години назад или петнайсет или сто, тогава какво? Как можеха да предположат на какви неприятности ще се натъкнат? Или как биха могли да променят бъдещето? Може би от тях щеше да тръгне легенда за пътешественици, които изскачат изневиделица, или, още по-зле, за принц и принцеса, които падат от небето. И генерал Гражданин или пък майката на Риг щяха да се досетят какво се е случило и да се подготвят да ги хванат веднага щом излязат на този път. Не, те щяха да пътуват в настоящето, докато нещо не ги принуди да постъпят другояче.
Сега пътуваха по-бързо, въпреки че трима от тях вървяха пеша. Парам яздеше — което си беше трудна работа — а Самуна, яхнал другия кон, вървеше пред тях и разузнаваше по пътя. Не мина много време и момичето настоя да слезе от коня и да повърви пеша.
— С яздене на кон няма да се науча да издържам на ходене. Освен това никак не ми е удобно. Ожулват ми се бедрата и се чувствам разчекната.
Пътуваха така още две-три седмици. Парам изминаваше пеша все по-дълги разстояния, преди отново да яхне коня, и най-накрая вече изобщо не се качваше на него. Купиха още припаси от два различни чифлика. В последния чифликчията им рече:
— Не ви знам накъде сте тръгнали, ама онова не е там.
— Какво не е там? — попита Оливенко.
— Нищо — отвърна чифликчията. — Нататък няма нищичко.
— Може би ние търсим точно нищото — рече Оливенко.
— Вие сте тръгнали да търсите Стената — заяви фермерът.
— Стената ли?
— Ъхъ. Познах значи. А, ще я намерите. Ей нататък, нагоре. След един-два дни.
— Нататък живеят ли разбойници? — попита Самуна.
— Може и да живеят — отвърна чифликчията. — Ама и да живеят, тук не ни закачат.
— Значи ще се оправим — заключи Оливенко.
— От какво бягате? — попита чифликчията.
На Риг не му харесваше накъде отива този разговор.
— От вас — отвърна той. — Искаме да си намерим местенце, където никой не си пъха гагата в хорските работи.