— Тук патрулират войници, да знаете — продължи чифликчията, без да схване намека. — Никога не ги знаеш кога ще дойдат. Мина ми през ум, че няма да е зле да го знаете, ако бягате и не искате да ви хванат.
Риг веднага си промени мнението за мъжа.
— Благодаря, че ни предупредихте.
— Вие защо си мислите, че човек ще се засели по тия краища? — ухили се чифликчията. — Избягаш ли с жената на богаташ, трябва да заминеш на някое далечно място, където няма да се срещнеш случайно със стария рогоносец. Близо до Стената, ама не много. Знам какво е да бягаш, и жена ми също.
Риг погледна беззъбата жена и петте деца, скупчени около нея, и си помисли: „Дали тя е щастлива от тази замяна?“. Личеше си, че някога е била хубава.
Платиха на човека за припасите — точно колкото им поиска, без пазарлъци, защото откупуваха и мълчанието му, ако то можеше да бъде купено, или поне му благодаряха, че се опита да им даде добър съвет.
Сега вече нямаше път и докато пътуваха през хълмове и долини, Риг не спираше да мисли за жената на чифликчията. Най-сетне проговори:
— Защо ли се е отказала от охолството заради тукашния си живот?
— Не е знаела, че ще е така — отвърна Умбо. — А после вече е било късно.
— Познавала е света — обади се Оливенко. — Красотата й е щяла да повехне и богатият й съпруг е щял да я смени с по-млада.
— Обичала е този мъж — заяви Самуна. — Сигурно го е обичала още преди да се омъжи за богаташа. Бас държа, че родителите й са я уговорили. Лош съвет — и тя е решила, че е сбъркала, като ги е послушала. Това е всичко, мисля аз.
Риг погледна Парам. Тя се поусмихна и рече:
— Тя е искала той да е баща на децата й, а не другият.
Останалите се разсмяха.
— Толкова просто ли е?
— Може би е убеждавала сама себе си в нещо друго, но да, толкова е просто — отвърна Парам. — Така казваше майка ми.
А, да. Майка им.
— Тя затова ли се е омъжила за татко Кносо? — попита Риг.
— Тя говореше за другите жени — отвърна Парам. — Другите жени се омъжват заради това.
— А тя?
— За доброто на кралския род — отвърна Парам.
— С други думи, искала е децата й да са от него — рече Самуна.
Всички много се смяха.
Пристигнаха при Стената не два, а четири дни след като напуснаха чифлика, но това не беше за учудване — бяха поели на югоизток, не на изток. Не я видяха с очите си, а я усетиха в мислите си.
— Забелязвате ли как завихме на юг? — поинтересува се Самуна.
— Така ли? — попита Оливенко.
Риг и Умбо нямаше нужда да питат.
— Знам — рече Умбо. — Конят изобщо не искаше да продължава повече на изток.
— Усещат го. Отблъскването — отбеляза Самуна. — Нежеланието да вървят нататък.
Парам потръпна.
— Не бях разбрала, че това чувство се причинява от Стената.
— Само като си помислиш да тръгнеш нататък, и те хващат нервите, а? — попита Самуна.
— Все едно доброволно влизаш в кошмар — отвърна Парам.
— Много добре — отбеляза Самуна.
Оливенко подаде на Риг юздите на коня, който водеше, а после закрачи на изток, изкачи едно възвишение и не след дълго изчезна зад него.
— Той ще се върне — рече Самуна.
И наистина, Оливенко се появи по-нататък, в южна посока — вървеше решително, докато най-сетне не чу, че го викат, и не видя, че му махат. Изглеждаше искрено слисан, че ги вижда, и затича към тях.
— Как го направихте? — попита той. — Как успяхте да ме изпреварите?
Те се разсмяха, а Самуна обясни.
— Това е Стената. Тя те отклонява. Ти продължаваш да вървиш бързо и упорито, нали? Мислел си, че можеш да навлезеш като таран. Но Стената те отклонява. С всяка стъпка променяш мъничко посоката си, отклоняваш се все повече и накрая тя остава надалече, а ти си мислиш, че още вървиш към нея.
— Не сте се и помръднали? — и чак тогава Оливенко забеляза, че конете си стояха горе-долу на същото място, както когато тръгна.
— Стояли сте тук и сте ме чакали?
— Значи стената те мами, за да не я приближиш? — попита Парам.
— Не — отвърна Самуна. — Изпълва те със скръб и ужас. Разсъдъкът ти не може да ги понесе и сам се подлъгваш да се отдалечиш.
— Исках да разбера какво е чувството — рече Оливенко. — Не вярвах наистина, че ще премина.
— Трябва да си избереш някакъв ориентир от другата страна. И като казвам „избереш“, имам предвид да си запишеш какъв е и постоянно да поглеждаш написаното, за да не го забравиш. Избираш ориентира и вървиш направо, без да откъсваш поглед от него. Така ще се приближиш достатъчно, че наистина да го почувстваш.