— Тогава искам да го направя, за да позная това чувство — заяви Оливенко.
— Никога ли не си сънувал кошмар? Никога ли не си се събуждал облян в студена пот или в сълзи?
Оливенко потръпна.
— Казваш ми, че вече го познавам?
— Казвам ти, че не ти и трябва. Защото колкото повече се приближаваш, толкова повече причини ти изтъква твоят разум да си обзет от ужас и покруса. Започват да ти се привиждат чудовища и изтезания, виждаш близките си, измъчвани и убити. А после цял живот си спомняш онова, което твоят разсъдък ти е показал, за да ти обясни скръбта и ужаса.
— Тогава се питам как изобщо някой е разбрал, че това е Стена, а не място, обитавано от призраци — излезе на преден план ученият у Оливенко.
— Ти не усети ли въздействието на Стената, когато си дошъл с татко Кносо? — попита Риг.
Оливенко поклати глава.
— Баща ти ни накара да останем далече назад. Аз наблюдавах какво се случва с него през далекоглед. Стената е отбелязана с шамандури от хиляда години. От страх, че корабите могат да се загубят. Ако вятърът задуха от неподходяща посока, моряците могат да попаднат твърде близо до нея. Тогава полудяват. Всички знаят, че лодките минават през Стената, затова на баща ти му хрумна, че може да преплава в безсъзнание.
— Не го ли е било страх от сънищата? От кошмари, докато я прекосява?
— Упойка без сънища — отвърна Оливенко. — Не знаем дали се е получило, той никога не успя да ни разкаже.
— Да продължаваме — призова ги Самуна. — Освен ако не искаш да пробваш пак, Оливенко.
— Не — отказа се стражът. — Ще има достатъчно време за ужасите на Стената, когато намерим мястото, откъдето ще прекосим заедно. — Той погледна Риг. — А какво място търсим?
— Равно място. Каменисто, без дървета, но не толкова стръмно, че да има условия за лавини и свлачища. С Баща ми видяхме такова място на върха на Високата скала. Цялата област е била огромен вир, а водопадът Сташи се е изливал през скалата. Но водата е подкопавала скалата, врязвала се е все по-дълбоко, и нивото на вира е спадало все повече и повече. Сега то е просто обширно равно място около реката, а тя тече далеч под ръба на скалите в дълбок каньон, който не е съществувал преди дванайсет хиляди години.
— Видял си миналото? — попита Парам. — Вирът?
— Видях дирите на хората — отвърна Риг. — Видях къде са минавали, къде са били мостовете. Къде са плували. Дири във въздуха, където някога е имало суша, преди тя да рухне. Никой от нас не може да лети. Трябва да изберем място, което не е много разрушено, място, където дирята, която трябва да последваме, не е във въздуха. И където няма много животни за храна, та да не се окажем лице в лице с някой хищник, на който да му се сторим лесна плячка. Място, което преди дванайсет хиляди години е било същото като днес.
— И това ли е всичко? — попита Самуна.
— Защо, да не би да знаеш такова място?
— Аз съм пазил само западната Стена и ти знаеш, че просто се заяждах.
— Преди хората да дойдат по тези места, тук е имало животни — продължи Риг. — Не дребни като ебеците и рътерите и меченцата. Някои са били огромни. И сред тях е имало хищници. Докато се приближавахме към Стената, търсех такива. Повечето от древните животни нямат нищо общо с онези, които съм виждал. Старите дири са страшно бледи и изличени и не напомнят на никое от животните, които съм преследвал заради кожите им. Затова никога досега не бях ги изучавал. Те са различни. От друго място.
— Искаш да кажеш, от друга планета — уточни Умбо.
— Да, точно това искам да кажа.
— Каква планета? — попита Парам.
— Тази същата — отвърна Риг. — Градина. Ние сме натрапниците. Ние сме чужденците тук. Пристигнали сме преди малко повече от 11 191 хиляди години. Преди това светът е бил съвсем различен и в него е виреел съвсем различен живот. Ще използвам някое от туземните животни, за да ни върне достатъчно назад в миналото, за да можем да минем през стената, преди още да е била изградена.
— Значи ние ще сме първите човешки същества, стъпили на този свят — рече Оливенко. — Разбираш, че това е по-налудничаво дори и от идеите на баща ти.
— Много по-налудничаво — съгласи се Риг. — Никога нямаше да го повярвам, само че е истина.
Но в края на краищата така и не намериха идеалното място. Защото, докато вървяха през подобния на пустиня пейзаж, където растяха само най-ниските дървета и храсти, Риг забеляза нови дири, които се сливаха с техните собствени — на много мили надалече, но само на няколко часа след тях, ако не продължаха да се движат напред. Настигаха ги, макар и те да не спираха.