Когато го съобщи на другите, първият им подтик беше да побързат, но Риг ги спря.
— Стената е тук. Земята е достатъчно камениста. Никакви големи реки не ни отделят от Стената. Трябва само да намеря терен, който не се изменя, и дири, които можем да последваме. Когато те стигнат тук, нас няма да ни има.
— Ако изобщо се получи — додаде Самуна.
— Благодаря за жизнерадостната подкрепа.
— Ако не се получи, няма да има битка. Изобщо. Ще хванат мен и Риг, останалите можете да си вървите — обади се Парам.
— Те може да са на друго мнение — отвърна Самуна. — И да обещаят нещо, не очаквам от тях да го спазят.
— Не ставай глупав — рече му Парам. — Умбо ще върне вас, двамата мъже, един месец назад във времето. Или година. И тогава няма да ви има и ще разполагате с достатъчно време, за да се скриете. Те никога няма да ви открият. Няма нужда да преминавате през Стената, за да сте в безопасност. Само ние, избраните, ние, късметлиите от кралски произход — усмихна се тъжно тя. — Междувременно нека оставим Риг да се съсредоточи и да намери подходящо място.
Умбо извади кесията със скъпоценни камъни от панталоните си.
— Риг, трябва да ги вземеш.
— О, много хубаво, разсейвай го — упрекна го тихо Парам.
— Защо? — попита Риг. — Та у теб са на сигурно място.
— Златния мъж ги е дал на теб.
— Кой?
— Баща ти.
— Никой никога не го е наричал така.
— Ние, децата, го наричахме — рече Умбо. — Всички го наричахме така. Но не пред него, нито пък пред теб.
— Но Златния мъж е Безсмъртния — възрази Риг. — Мисля, че Баща ми вече не е достоен за титлата.
— Той е дал скъпоценните камъни на теб, значи са твои. А и от каква ли полза биха били те на мен, на Самуна и на Оливенко, ако се укрием? Мисля, че разбрахме вече какво ще ни сполети, ако продадем и един от тях.
Умбо бръкна за ножницата, окачена на колана му. В нея беше ножът, който Риг бе откраднал от миналото.
— Задръж го, вече е твой — спря го Риг. А когато Умбо понечи да възрази, додаде: — Подарък.
Парам вдъхна дълбоко и каза:
— Риг, не разбирам защо трябва да се делим. Умбо може да ни върне в миналото всички наведнъж. Доказа го, когато ни върна във времето на Оливенко.
На Риг не му се наложи да отговаря — отговори Умбо:
— Риг не се тревожи за връщането в миналото, а за завръщането в настоящето.
— Но ти си го правил толкова пъти! — учуди се Парам. — Съобщенията, които си пращал на себе си, на Риг, на Самуна…
— Когато просто се появиш пред някого и му кажеш нещо, е различно. Аз си оставам в настоящето и само отчасти се връщам в миналото. Или съм едновременно и в двете времена. Но когато се озова в миналото изцяло, както когато със Самуна отидохме, за да вземем един камък от скривалището близо до О, не успявам да се върна в настоящето в същото време. Тогава със Самуна се върнахме един ден преди да пристигнем в О. И повече от ден преди да се завърнем в миналото.
— Но какво е един ден. Кого го е грижа за един ден? — попита Парам.
— Прощавайте, госпожо, но ние не знаем дали всеки път ще бъде един ден — отвърна Умбо. — Може да е само един ден, но може и пропорцията да се запази. Ние се върнахме шест месеца назад, а после се върнах обратно малко повече от ден по-рано. Година може да означава два дни отклонение. За хиляда години то може да е повече от две хиляди дни. За единайсет хиляди години — двайсет и две хиляди дни. Почти петдесет години.
Парам кимна.
— Но щом напускаме този ограден свят, има ли значение?
— Ако поискаме някой ден да се върнем в него? — попита Риг. — Ами ако открием начин да свалим от власт генерал Гражданин? Защото имам чувството, че двамата с майка ми смятат да напомнят на всички защо изобщо се е състояла Народната революция. С какво ли можем да сме от полза, ако пристигнем трийсет години преди да сме се родили?
— Или триста години, защото може да е на съвсем случаен принцип — додаде Умбо.
— Или може би след като отидем толкова назад в миналото, той не би могъл изобщо да се върне напред и ще заседнем в света отпреди човечеството да е пристигнало тук. Това е опит, който не можем да си позволим, когато рискуваме всичко.