— Затова аз ще остана в настоящето и ще изпратя Риг, Самуна и Оливенко в миналото отпреди съществуването на Стената. После те ще ни изчакат и ние да минем през Стената, като използваме твоето умение да ставаш невидима. Ако успеем.
— Ами ако не успеем? Ами ако Стената ни спре дори в забавеното време? — попита Парам.
— Тогава аз ще се върна обратно и ще взема и теб — отвърна Риг.
— И ще оставим Умбо.
— Без нас нищо няма да застрашава особено Умбо.
— Какво ли им пука на тях за мен? — попита Умбо с безгрижен тон, но в гласа му имаше рязка нотка и Риг осъзна, че на приятеля му наистина му е криво колко е незначителен в очите на историята.
— Прав си — рече му той. — На никого не му пука за теб, но това е, защото те са тъпи. Ти си най-могъщият от нас. Ти си този, който в действителност пътува във времето. Ти си този, който променя нещата. Единственият.
Той забеляза, че Парам погледна отново Умбо. Може би на нея, израснала в свят, където значение имаха само кралските особи, не й беше хрумвало, че Умбо е важен човек. Той беше син на селянин от горното течение на реката. Но беше и единственият пътешественик във времето на света. Нямаше да й навреди да разбере, че благородничеството по рождение не значи нищо. Единствено уменията и делата те правят важен и истински благороден.
Продължиха още малко, изкачиха едно възвишение и Риг видя, че това е нужното им място. Не беше идеално — по него стърчаха скали и се виждаха места, разрушени от довявания от вятъра пясък. Но пък беше възвишение сред пустинен пейзаж, никакви реки не пресичаха пътя им. Пътеки на древни животни преминаваха през Стената и разположението им показваше, че равнището на земята почти не се е променило.
— Тук става — заключи Риг. — Както каза Самуна, ако изобщо се получи.
Закараха конете дотам, където влиянието на Стената вече започваше да се усеща, и ги разтовариха. Те започнаха да пасат оскъдната растителност, където я намереха. Риг се покачи на една скала, откъдето виждаше надалече отвъд Стената. Умбо се качи след него. Най-сетне Риг забеляза далечните дири, които му показаха колко трябва да вървят, за да преминат през Стената.
— Широка е около миля — рече той. — Виждаш ли оня превит нискостеблен дъб до острата скала? Стигнем ли там, можеш да ни върнеш в настоящето.
— Това е повече от миля — уточни Умбо.
— Вероятно — съгласи се Риг.
— Колко бързо можете да я прекосите с торбите?
— Доста. Парам ще е с теб.
— Ами ако в крайна сметка способностите на Парам не ни прекарат през Стената?
— Тогава поне ще изчезнете за малко, докато онези се махнат.
— Може би ние с Парам трябва да прекосим първи, за да сме сигурни, че го можем.
— Ако те не бяха само на един час оттук, идеята щеше да е добра. Но когато е невидима, тя се придвижва много, много бавно. Можем да я чакаме цяла седмица да те преведе през тази миля. Или повече.
— Добре тогава — съгласи се Умбо. — Аз ще стоя тук на пост. Помогни на Парам да се покатери, ако обичаш.
— Светиите да ви пазят — рече Риг и тръгна да слиза.
— Чакай — спря го Умбо. — Не трябва ли да ни оставите част от припасите?
Риг се разсмя.
— Умбо, за тебе ще трае най-много час, колкото и време да ви отнеме да изминете заедно една миля. Няма да огладнееш. Няма да имаш време дори да ти се припишка.
— В момента ми се пишка.
— Тогава се изпишкай зад скалата, а аз ще я кача тук.
После слезе и затърси Парам.
Нея я нямаше никаква.
Риг видя дирята й и разбра, че тя, в края на краищата, изпробваше способностите си. Движеше се по-бързо, отколкото някога я бе виждал да ходи невидима, което означаваше, че се е ускорила относително слабо. Риг дори забелязваше трептене във въздуха там, където беше, различаваше формата й — тя беше на границата на невидимостта.
Но това означаваше, че тя се движи с много по-бавна крачка от нормалната. Колко далече имаше намерение да стигне? Защото дирите на преследвачите им приближаваха безспирно и с това темпо на групата на Риг не й оставаше много време. А им трябваше, за да преминат отвъд Стената, та да може после Умбо да стане невидим заедно с Парам. Тя постъпваше безотговорно, като хабеше безценните минути за опити. За нея бяха изминали само една-две минути, убеден беше Риг. Не беше навлязла по-далеч от няколко десетки крачки навътре в Стената. Колко ли щеше да научи от това?