Ала знаеше, че ако го уплаши и животното избяга, всичко ще се провали. Принуди се да се втренчи в онова място на дирята, където можеше да пипне животното, преди то да разбере за съществуването му.
Пресегна се, хвана го за плешката и мигом закрачи с неговото темпо. Перата дращеха дланта му, но не болезнено. А навсякъде около Риг пейзажът се промени. Той се намираше в миналото. Небесата сияеха, тук беше пладне и климатът беше по-горещ. По небето нямаше ни едно облаче.
Животното понесе докосването и присъствието му. Може би не се страхуваше от него, защото никога не бе виждало и подушвало човешко същество. Може би не вярваше на очите си. Може би така проявяваше страха си — като продължаваше да се движи с неизменно темпо.
Риг си позволи да се огледа и видя, че другите продължаваха да го следват. Оливенко протягаше свободната си ръка. Той докосна животното по задницата точно там, където дебелата му опашка, подобна на опашката на влечуго, се отделяше от бутовете. Животното не побягна. Тогава Оливенко пусна ръката на Самуна, за да може да го докосне и той.
Когато и Самуна положи длан върху гърба на животното, Оливенко заобиколи, застана отзад, прескочи леко опашката му заедно с товара, без да я пуска, и се придвижи от другата страна нагоре, докато не застана почти успоредно с Риг.
„Не продължавай, не продължавай напред“ — помисли си Риг.
Оливенко не можеше да го чуе, но очевидно беше достатъчно разумен, че да осъзнае опасността. Не биваше да се явяват пред очите на животното, това беше замисълът, ала сега Риг виждаше, че очите му не са разположени като на крава или на сърна, а са насочени право напред, като на лемур, бухал, човек. В сегашното си положение то не ги виждаше. Може би нервите в кожата на животното не бяха толкова чувствителни, колкото в кожата на бозайниците. Може би перата му пречеха да ги усети, стига да не правеха резки движения.
И доколкото знаеха, вече можеха да се пуснат, защото бяха във времето на животното — и щяха да останат в миналото. Но Риг не можеше да бъде сигурен. Никога досега не се беше връщал толкова назад във времето. Дали без това животно, върху което да се съсредоточи напълно, способностите на Умбо щяха да успеят да ги удържат там? Бяха изминали така вече четвърт миля и чак тогава Риг се усети, че изобщо не чувства Стената, все едно тя не съществуваше. Защото тя наистина не съществуваше. Беше се върнал във време, преди човеците да дойдат на Градина, и стена нямаше, нито пък враг, който се приближава бързо.
Колко бързо? Риг не смееше да се огледа за дирите на майка си и на Гражданин, защото това би означавало да отвлече вниманието си от животното, което ги водеше. Струваше му се, че те се придвижват много по-бавно, отколкото предполагаше крачката им, защото слънцето се беше изместило и сенките им се протягаха пред тях. Колко дълго вървяха? Само няколко минути, но пладне вече преваляше. Раменете на животното се напрягаха и отпускаха, мускулите се движеха плавно под дланта му. Това животно не беше стадно, иначе Риг нямаше да го избере — стадата биха били твърде опасни. Животно самотник. Той искаше да го следва дни наред, година, да разбере как живее, как се чифтосва, дали ражда или снася яйца, или се размножава по съвсем друг начин, все още неизвестен на човешкия разум, как зимува, какво яде и какво би могло да изяде него. Как са могли праотците му да убият това животно и да изтребят целия му вид? „За да направят място за нас, за мен — помисли си Риг. — За да мога аз да живея тук, този свят е бил отнет от обитателите му и ни е бил даден, на мен, на всички човеци от оградения свят, на всички човеци на планетата“.
Той рискува да погледне назад, към Умбо и Парам. Виждаше ги ясно, коленичили заедно върху издадената скала. Но едновременно с това ги виждаше и във вътрешността на една по-висока и плътна скала. Такива разрушения бе причинил вятърът между това време и бъдещето, когато тяхната групичка щеше да пристигне на това място. Ала нищо не застрашаваше Умбо и Парам — те нямаше да се връщат в миналото и скалата никога нямаше да се втвърди около тях. И тъкмо понечи отново да се обърне напред, когато видя, че Парам погледна нататък, откъдето трябваше да дойдат Гражданин и майка им, а после се обърна и започна да му прави знаци. „Побързайте — казваше му тя с ръка. — По-бързо, по-бързо!“ Значи първите врагове сигурно се бяха показали пред очите й.
— Трябва да тичаме — прошепна Риг, щом отново се обърна напред. — Можем ли да пришпорим животното да побегне?
Бяха изминали повече от половината разстояние. Три четвърти. Но сенките им бяха твърде дълги, отнемаше им твърде много време. Щом го натиснаха срещу перушината, животното наистина ускори ход, но перата се врязаха в ръцете им. Видимите бодли по върховете им не бяха единствените — всяка нишка на всяко перо също беше бодил и се врязваше в кожата им. Би било чудесно, ако имаха ръкавици, помисли си Риг, но продължи да натиска, без да обръща внимание на болката. Животното препусна в тръс, а той подтичваше подире му.