— Значи ще видим — ако нещата не се развият добре, ще се върнем назад във времето, ще отидем точно на мястото, където има нужда от нас, ще изчакаме там в забавеното време и всичко ще бъде наред. Стига да попаднем на точното място, ще можем да поправим всичко.
Парам кимна. В отговор Умбо също кимна.
— Неудобно ми е да попитам, но…
— Какво? — попита Умбо.
— Ние приятели ли сме?
Въпросът слиса Умбо.
— Трябва да попитам, защото никога не съм имала приятел — продължи Парам. — Имам брат… досега не бях имала и брат. Риг го бива за брат. И аз се опитвам да му бъда добра сестра, макар че нямам кой знае какъв опит.
— Добре се справяш — похвали я Умбо.
— Но ние с теб… Ние приятели ли сме? Това, че сме скочили заедно от скалата, достатъчно ли е да сме приятели? Че взаимно сме си спасили живота?
— Общо взето, това се смята за достатъчно — отвърна Умбо.
— Но това не е само дълг от благодарност, нали? Трябва и да ни е приятно заедно, нали?
— Ти си Сисаминка — напомни й Умбо. — Ти си наследницата на Шатрата на Светлината.
— Вече не съм — отрече Парам. — Мога да ти имам доверие, нали?
— Точно както аз ти се доверих.
— Преминахме заедно отвъд Стената.
— Да, ние сме приятели, със сигурност, иска ли питане!
Парам въздъхна.
— А сега ти ми се сърдиш.
— Дразня се! Защото не знам как да отговоря. Ти си по-голяма от мен. Когато две хлапета са приятели и едното е по-голямо, то не пита по-малкото „Ние приятели ли сме?“ — по-голямото решава, а по-малкото смята, че е извадило късмет.
— А… Значи не е заради кралския ми произход.
— Ти си на шестнайсет години! Ти си момиче! Аз съм още малък! Да, ние сме приятели и аз съм късметлия!
Парам се замисли.
— Не знаех, че възрастта имала такова голямо значение.
— Когато момчето е по-голямо, няма такова значение. Но когато момичето е по-голямо, това е страшно важно!
— Ама… ти си този, който пътува във времето. Ти притежаваш тази изумителна способност!
— А ти насичаш времето — отвърна Умбо. — А Риг е следотърсачът. Всичките сме толкова изумителни, че няма накъде повече.
— Значи това е дружба между равни — заключи Парам.
— В която двама са кралски особи, а третият е привишко хлапе. Да де, точно.
Парам се разсмя.
Умбо си спомни как я държеше, докато преминат през Стената. Спомни си как тя го хвана за ръце, избута го до ръба на скалата и го накара да скочи. Спомни си ръцете й, които го обгръщаха, и притиснатите й в гърдите му длани. И се изчерви. Изобщо не знаеше защо се изчерви. Във всичко това нямаше нищо нередно. Не го беше срам, но щом си го спомнеше, се изчервяваше.
— Да побързаме да ги изчакаме — рече Парам и избухна в смях.
— Сигурно ти това правиш, нали? — попита Умбо. — Чакаш, а целият свят бърза край теб.
— Аз живея живота си резен по резен.
— Говориш като философ — отбеляза Умбо.
Тя му протегна ръце. Той се втренчи в тях. Парам искаше да се хванат за ръце и Умбо изведнъж се смути.
— Какво? — попита го тя. — Как ще ги изчакаме заедно, ако не ме хванеш за ръце?
Умбо пак се изчерви. Тя му предлагаше да се хванат за ръце, за да го пренесе отново в нейното насечено, забавено време. А той какво си мислеше? И пое ръцете й.
Светът около тях ускори ход. Не толкова, колкото докато прекосяваха Стената, със сигурност не и толкова, колкото бързо преминаваха дните в онези секунди, докато скочат от издадената скала.
Когато навлязоха в забавеното време, Умбо случайно бе извърнал очи от Стената, а Парам бе почти срещу нея. Той виждаше добре лицето й, а тя — отсрещната страна, където след няколко дни щеше да види как пристигат самата тя и останалите.
Той понечи да се обърне в нейната посока, без да пуска ръцете й, и тогава забеляза някакъв човек да тича само на няколко десетки крачки зад нея, от тази страна на Стената. Умбо го гледаше, убеден, че в него има нещо познато, ала мъжът се движеше твърде бързо и не можеше да го разпознае. Но преди да успее да улови погледа на Парам, онзи изчезна. Колко неприятно, че в забавеното време не можеха да разговарят.
Парам кимна. Умбо се обърна и когато завърши движението, видя Риг, Самуна и Оливенко сред Стената, леко приведени и допрели ръце до невидимото животно. Зад тях, на около миля, видя и как войниците пристигат, и кралицата, и генерал Гражданин. И самия себе си и Парам, застанали върху голата скала. Светът край тях забави ход, но не до нормалната си скорост. Умбо и Парам вероятно все още бяха невидими, или може би трепкащи сенки, ако някой се вгледа в тях. Самуна и Оливенко излязоха от Стената, но Риг лежеше възнак и се мъчеше да вдигне ръце. Странно перна̀то четириного изскочи от Стената и се спря разтреперано на няма и десет крачки от тях.