Беше направил три скока и стоеше върху суха каменна платформа, широка цели два разтега, когато мярна някакво движение и видя на другия бряг около десетгодишно момче. Стори му се познато, но тъй като ходеше във Водопаден брод горе-долу веднъж годишно, децата растяха и то можеше да е и по-малкият брат на момчето, за което го мислеше. Или да е момче от съвсем друго семейство, или пък напълно непознато.
Риг му махна за поздрав и момчето махна в отговор.
Риг направи следващия скок и сега стоеше върху много по-малък камък и нямаше място за бягство. Това беше най-коварното място на брода, където рискът да загине беше най-голям, и той си помисли, че може би трябваше да остави товара си на големия камък, от който току-що бе скочил, и да прекоси само с една трета от кожите, а после да се върне за останалите. Никога не беше прескачал с такъв товар — Бащата винаги носеше повече от половината. Още не беше късно да се върне на голямата платформа и да раздели кожите. Но тогава видя, че момчето се е преместило на един камък. Беше твърде близо до ръба на водопада. Риг знаеше, че оттам започва пътека, по която умираха най-много хора.
Той заръкомаха, а после направи знак с ръце, все едно изтласкваше момчето назад.
— Върни се! — изкрещя. — Много е опасно!
Но момчето само махна и на свой ред направи знака с оттласкването — ясно беше, че не го е разбрало. Очевидно гласът на Риг не се чуваше, заглушен от грохота на водата между камъните.
Момчето скочи на следващия камък — бе поело по гибелен път. Вече щеше да му е трудно да се върне, дори и да опита. А то явно беше толкова глупаво, че бе решено да продължи.
Риг имаше само миг, за да реши. Ако се върнеше обратно, можеше да остави товара си, а после да поеме по опасен път, който щеше да го изведе по-близо до момчето, вероятно достатъчно близо, за да го чуят, достатъчно, за да го спре. Но да свали кожите от гърба си щеше да отнеме време, а през това време щеше да остане още по-далече от момчето.
И затова просто направи следващия заплануван скок. Приземи се точно и след миг бе готов да отскочи от един малко по-голям камък. Направи и следващия скок.
От момчето го деляха само два камъка.
То направи още един скок и почти успя. Но водата заля стъпалото му и повлече крака му към ръба, момчето загуби равновесие, завъртя се, двата му крака цопнаха във водата и тя го задърпа яростно.
Момчето, в края на краищата, се оказа не толкова глупаво. То знаеше, че е обречено да се откъсне от камъка, и затова се опита да скочи и да се улови за един по-малък камък, вдясно на ръба на водопада.
Залови се, но водата така го подмяташе, че то вкопчи пръсти в сухия външен ръб на камъка, а тялото му увисна над огромната пропаст, в чието дъно течеше реката.
— Дръж се! — извика Риг.
Кожите, добити от цяла зима траперство — сега той щеше да ги хвърли заради слабия шанс да спаси момче, толкова глупаво, че несъмнено заслужаваше да умре.
Само за няколко мига Риг успя да развърже ремъците и да отърси товара от кожи от раменете си във водата.
Сега беше толкова близо до ръба, че огромният вързоп се блъсна само веднъж в камъните, докато се носеше към водопада, а после изхвърча във въздуха и се сгромоляса долу.
Междувременно Риг скочи към камъка, на който момчето не бе успяло да се закрепи. Той успя, въпреки че то го беше оплискало с вода и намокрило.
— Дръж се! — извика отново. Сега виждаше само пръстите на момчето, вкопчени в скалата.
На камъка нямаше достатъчно място, за да скочи и Риг. Въпреки че беше много близо, твърде вероятно беше да ритне пръстите на момчето. Затова коленичи на своя камък и се наведе напред с намерението да се залови с ръце за другия камък и да превърне тялото си в мост. Ала се случи нещо странно. Риг и преди бе попадал в напрегнати ситуации и знаеше какво е сетивата ти внезапно да се изострят и всеки миг да бъде изживяван в по-голяма пълнота. В такива моменти му се струваше, че времето е спряло. Но всъщност не беше така. Както му обясни Бащата, в човешкото тяло има жлези, които отделят вещество, увеличаващо силата и скоростта ти в моменти на напрежение.