Бранислав Нушич
Следствена комисия
Връщат се! Връщат се!
Преди един месец аз изпратих с топли думи първата партида жени, които се отправиха на бани и сега е редно да посрещнем с приветствия първата партида, която се завръща. А пристигат вече, връщат се.
Наминете край „Лондон“ към четири часа следобяд, когато пристига влакът от провинцията и ще видите всеки ден по един или два файтона идващи от гарата. При файтонджията голям куфар и една кошница. Във файтона на задното седалище тъщата и „тя“, тя, която се връща от бани. На предното седалище балдъзата и той, мъжът, който държи някаква бохча и мантото на жена си на коленете и гледа омърлушено минувачите — щастливи хора.
На гарата, значи, са я посрещнали мъжът, тъщата и балдъзата. Целунала се е с мъжа си и е казала накратко: — Вкъщи всичко ли е наред? — Да — е отговорил той.
След това му е тикнала в ръката багажната бележка. Носачът е стоварил пред него кошницата, бохчата, мантото и, чадъра и другите дреболии, а тя се е впуснала в дълъг и обширен разговор със сестра си и майка си. Когато файтонът е бил вече натоварен, той ги е извикал, те са седнали, на него са му струпали на колената бохчата и мантото и са тръгнали покрай „Лондон“ за вкъщи.
Когато пристигат вкъщи, той избързва напред, отваря вратата, и, още пъхайки ключа в бравата, чувства вече нещо студено да пълзи около сърцето му.
Щом влизат, тъщата се втурва право към прозореца и го разтваря, прибавяйки: — Ух, Господи, дайте малко въздух! Та тук е задушно като в изба. — Ами да, за Бога, тук е проветрявано много малко — прибавя балдъзата.
След това нещата се стоварват, всички прозорци на стаите се разтварят, жената тича през всички стаи и вика: — Господи, Боже Господи, как да се махнеш от къщи, за да се лекуваш! По-добре е, стой тук и пукни, отколкото да оставиш къщата на хайдук-човек.
След това съблича блузата си, облича пеньоар, събува обувките и започва да търси своите пантофи: — Милуш, къде са моите пантофи? — Вероятно са тук — отговаря Милуш — къде ще са? — Ето, няма ги тук, на това място, а аз ги оставих под кревата. — Не зная — отговаря Милуш и се навежда да ги потърси — не зная, но зная само, че не съм откраднал твоите пантофи. Не са ми потрябвали.
Най-после пантофите се намират, единият зад печката, а вторият под нощното шкафче. През това време балдъзата е вече запалила машинката за кафе, защото на тъщата е премаляло от миризмата вкъщи и всички сядат. Сядат за да поговорят.
Всъщност, това не е разговор, а следствие, която тая правилно образувана следствена комисия от жена, тъща и балдъза провежда срещу обвиняемия.
Обвиняемият седи в един ъгъл, заврял краката си под стола и гледа загрижено в тавана. — Е, добре, Милуш, нали ти казах всеки ден да отваряш прозорците? — Отварял съм ги. — Ами? — прибавя тъщата и държи пред носа си кърпичката — Та тук не може да се диша! — А какво е това — започва пак жената — какво е това? — Кое? — пита той. — Това не е мой чаршаф на леглото. — Разбира се, че не е — прибавя тъщата. — А чий е? — пита той с глас на обвиняем. — Всичките наши чаршафи имат монограми — прибавя балдъзата. — Аз не зная, не съм го сменявал. — Изглежда като затворнически чаршаф — продължава тъщата. — Бре — чуди се балдъзата — не бях забелязала монограма от бълхите и този жълт прах…
След това настъпва пауза, понеже балдъзата поднася кафе. Тъщата сръбне веднаж, остави чашката и започне: — Боже, бедното коте, как е отслабнало. Грях ти е да го погледнеш. — Ех, бедното — завайка се и балдъзата и го взима в прегръдките си. — Рабира се, не си го хранил. — Хранил съм го редовно. — Ами, много си мислил ти за къщата и за котето. Кой знае какво си мислил, кой знае кога си идвал вкъщи, сигурно веднъж на три дена. — Идвах редовно. — Ами, редовно, вижда се по котето. — Бедното коте — въздиша отново балдъзата и нежно гали котето.
Жената е изпила вече кафето и тръгва от стая в стая. Разбира се след нея върви и цялата следствена комисия. — Гледай, гледай, моля ти се, един чорап под бюрото! Какво търси този чорап под бюрото? — Сигурно когато съм се събувал съм го хвърлил от кревата и той е паднал там. — Добре, а къде е вторият? — Вторият? — пита нещастният Милуш и мушва главата си под бюрото — Сигурно и вторият ще е тук някъде. — Може би не е сменил вторият си чорап, може да го е забравил на себе си. — Не, ето и втория чорап — извиква балдъзата чак от третата стая.
Тъщата, разбира се, веднага се прекръства. — Боже мой, Боже мой — завайква се жената — ти да не си играл „кан-кан“ из къщи? — Глупости — протестира Милуш. — Че откъде накъде вторият чорап чак в третата стая? Ти виждал ли си и чувал ли си някакво живо същество да събува единия чорап в едната стая, а другия — в третата стая? О, Господи Боже, какво ли ще доживея и какво ли ще патя в тази къща! — Недей, дъще да се сърдиш — утешава я майката — за какво ти са били тогава баните! — Че и аз се питам, защо ми бяха тия бани! Изхарчих толкова пари, трепах се дотам по влаковете като истинска мъченица, а сега — дойдох тук да се изям! — А къде е снимката ти от тази маса? — прекъсва я тъщата. — Върно, къде е, бе, моята снимка? — стъписва се жената. — Че тук е, сигурно. — За какво ти е било нужно да махваш моята фотография? Да, да, много хубави работи, много хубави работи! Човекът останал сам вкъщи и махнал фотографията на жена си. Вероятно е пречила на някого. — Тука е, бе, тука е, паднала е — извиква радостно Милуш, след като намира фотографията. — Я виж, я виж — прибавя тъщата, която през това време продължава да тършува из стаите — я виж, я виж, та нашият зет е бил много пестелив. За един месец не е изхарчил и четвърт от свещта.