Рей Бредбъри
Следващият в редицата
Беше малка карикатура на градски площад. Е, имаше следните свежи съставки — приличаща на кутия за сладкиши естрада, на която в четвъртък и неделя вечер разни хора свиреха оглушително; хубави боядисани в зелено бронзови пейки, украсени с всевъзможни орнаменти; хубави тротоари със сини и розови плочки — сини като наскоро гримирани женски очи, розови като скрити женски прелести; и хубави дървета, подстригани по френски маниер и приличащи на кутии за шапки. Общо взето, от прозореца на хотела всичко това приличаше на френска вила от края на деветдесетте, стига човек да има доста буйно въображение. Но не, това бе Мексико! А площадът се намираше в малко колониално градче с чудесна щатска опера (където срещу две песос можеха да се видят филми като „Распутин и императрицата“, „Голямата къща“, „Мадам Кюри“, „Любовна история“ или „Мама обича тате“).
Бе сутрин. Джоузеф излезе на напечения от слънцето балкон и коленичи до решетката, насочил малкия си фотоапарат. От банята се чуваше шуртене на вода.
— Какво правиш? — разнесе се гласът на Мари.
— Снимка — промърмори той под нос.
Тя попита отново. Той натисна копчето, стана, превъртя лентата и присви очи.
— Снимам градския площад. Господи, как само крещяха снощи! Не успях да мигна до два и половина. Ама че късмет — да пристигнем точно когато местният Ротари Клуб си организира гуляй.
— Какви са ни плановете за днес? — попита тя.
— Ще идем да видим мумиите — отвърна той.
— О — рече тя. Последва дълго мълчание.
Той влезе, остави фотоапарата и запали цигара.
— Ако не ти се ходи, ще ида сам.
— Не — каза тя, не много високо. — Ще дойда. Искаше ми се само да можехме да забравим цялата тази работа. Виж само какво хубаво малко градче.
— Гледай! — възкликна той, доловил някакво движение с периферното си зрение. Забърза към балкона и спря, напълно забравил за цигарата между пръстите си. — Мари, ела бързо!
— Бърша се — каза тя.
— Побързай, моля те — развълнувано я подкани той, без да откъсва поглед от улицата.
Чу зад себе си движение, долови миризма на сапун, мокра кожа, кърпа и одеколон; Мари застана до него.
— Не мърдай, за да мога да гледам — предупреди го. — Гола съм. Какво е това?
— Гледай! — възкликна той.
По улицата се движеше някаква процесия. Водеше я мъж с пакет на главата. Зад него вървяха жени в черни ребозо1, белеха портокали със зъби и плюеха корите на улицата; до тях вървяха малки деца, а пред тях — мъже. Някои ядяха захарна тръстика — гризяха кората, докато не се разцепваше, след което я разчупваха на големи парчета, за да стигнат до вкусната среда и да изсмучат сочните жили. Общо бяха петдесетина души.
— Джо — каза Мари зад него и го хвана за ръката.
Пакетът на главата на мъжа начело на процесията не беше обикновен. Беше покрит със сребърен сатен, сребърни ресни и сребърни розети. Човекът го придържаше леко с една ръка.
Това бе погребение, а пакетът — ковчег.
Джоузеф погледна жена си.
Беше бяла като мляко. Розовият цвят от банята бе изчезнал. Сърцето й се бе свило, сякаш вътре имаше вакуум. Пристъпи бързо до остъклената врата и се загледа как хората вървят, как ядат плодове, как си говорят и тихо се смеят. Напълно бе забравила, че е гола.
— Някое малко момче или момиче се е преселило в един по-добър свят — каза той.
— Къде… къде я носят?
Изборът на женски род не й се виждаше необичаен. Вече си бе представила, че тя самата е в малкия като колет пакет, като щайга неузрели плодове. Точно в този момент я носеха нагоре по склона в смазваща тъмнина, като костилка в праскова, мълчалива и ужасена; ръката на баща й докосва ковчега отвън, а вътре е съвсем тъмно и тихо.
— Към гробището естествено, къде другаде — каза той, обвит в облак цигарен дим.
— Гробището?
— Много добре знаеш, че в градчета като това има само едно гробище. Обикновено не се бавят много. Момиченцето сигурно е умряло само преди няколко часа.
— Няколко часа… — Мари се извърна — нелепа, съвсем гола, с кърпа в отпуснатите си ръце. Тръгна към леглото. — Само допреди няколко часа е била жива, а сега…
— А сега бързат да я отнесат нагоре по хълма. Тукашният климат не е благоприятен за мъртвите. Горещо е, няма балсамиране. Трябва да приключват по-бързо.
— Но в онова гробище, в онова ужасно място… — Гласът й идваше сякаш много отдалеч.
— А, мумиите — каза той. — Не мисли за това.
Тя седеше на леглото и поглеждаше кърпата в скута си. Очите й сякаш бяха слепи като кафявите зърна на гърдите й. Не виждаше нито него, нито стаята. Джоузеф знаеше, че ако й щракне с пръсти или се изкашля, тя дори няма да вдигне поглед.