Някъде духаше лек ветрец.
Косъмчетата на тила й бавно настръхнаха.
Докосна ги с бледата си ръка, сякаш докосваше глухарче.
Лампите на площада се люлееха като луди фенерчета на вятъра. Вятърът гонеше хартии на цели ята. Сенки се очертаваха и изчезваха под клатещите се лампи ту на една, ту на друга страна — сега е тук, сега там, сега пък изобщо я няма и всичко е студена светлина, сега пък няма светлина и всичко е ужасно черна сянка. Лампите скърцаха на дългите си метални синджири.
Ръцете й започнаха да треперят. Виждаше ги как треперят. Тялото й започна да трепери. Под най-ярката от най-ярките и най-крещящи поли, която бе сложила бързо пред огледалото с размерите на ковчег, под ризата от изкуствена коприна тялото й бе обтегнато като жица, само сухожилия и възбуда. Зъбите й тракаха. Червилото й се размаза, едната устна се впи в другата.
Джоузеф почука на вратата.
Приготвиха се за лягане. Той се бе върнал с новината, че нещо било направено, но щяло да отнеме време, така че трябвало да ги следи и утре.
— Само не чукай на вратата — каза тя, докато се събличаше пред огледалото.
— Тогава остави отключено.
— Нека си е заключена. Само недей да чукаш. Повикай ме.
— Какво му е лошо на почукването?
— Звучи ми шантаво.
— Какво ще рече шантаво?
Тя не успя да отговори. Гледаше се в огледалото — гола, с ръце отстрани; гледаше гърдите, бедрата и цялото си тяло; то се движеше, усещаше пода под себе си, стените и въздуха около себе си, гърдите й щяха да познаят ръцете, ако те ги помилват, стомахът й нямаше да издаде кух звук, ако бъде докоснат.
— За Бога, стига си стояла и си се възхищавала на себе си. — Той вече беше в леглото. — Какво правиш? Защо вдигаш ръцете си по този начин, защо закриваш лицето си?
Той изгаси лампата.
Не можеше да говори с него, защото не знаеше думите, които знаеше той, а той не би разбрал нейните думи. Отиде в леглото си и се пъхна под завивките, а той лежеше с гръб към нея в своето легло, и бе също като кафявите хора в това затънтено градче на Луната, а истинската Земя бе някъде другаде, толкова далеч, че трябваше да лети в космоса, за да стигне до нея. Само да можеха да си говорят! Толкова хубава щеше да е нощта, толкова лесно щеше да се диша, кръвта й нямаше да пулсира така в глезените, в китките и в подмишниците! Но разговор нямаше и нощта бе десет хиляди тиктакания и десет хиляди усуквания на одеялото, възглавницата бе като малка топла пещ под шията, тъмнината на стаята я обгръщаше отвсякъде като черна мрежа против комари и всяко движение я затягаше все повече. Да бяха разменили една, поне една дума. Но дума нямаше и вените продължиха да туптят в китките й, сърцето тътнеше, раздухваше малкия въглен на страха, който светеше с кървавочервена светлина, пулсираше отново и отново — вътрешна светлина, в която против желанието си, сякаш омагьосано, се взираше вътрешното й зрение. И всичко това бе овлажнено от потта на горящото й тяло, и тя залепна бързо между тежките одеяла като растение, смачкано и изсушено между страниците на тежка книга.
Лежеше така в дългите среднощни часове, и ето че отново стана дете. Лежеше, сърцето й туптеше като истерична тамбурина, после се успокояваше, събуждаха се бавните тъжни мисли за бронзовото детство, когато всичко бе слънце сред зелени дървета, слънце във водата и слънце в русите детски коси. Лица се носеха по въртележките на спомените — ето едно от тях се носи насреща й, изравнява се с нея и изчезва от дясната й страна; друго долита отляво, Мари долавя кратък фрагмент от разговор, но лицето отново изчезва. Отново и отново. Нощта бе наистина безкрайна. Успокояваше се с мисълта, че утре колата ще тръгне, че ще чуе мощния гърлен глас на мотора и пътят ще засъска под тях. Усмихна се в тъмното от удоволствие. Ами пък ако колата не тръгне? Сгърчи се в мрака като лист изгоряла хартия. Всичко в нея се сви, а часовникът продължаваше да тиктака — тик-тик-тик, и отново тик-тик-тик, и отново…