Утро. Погледна съпруга си, изпънат и спокоен на леглото. Ръката й бе отпусната в прохладното пространство между двете легла. През цялата нощ бе останала там. Веднъж я бе протегнала към него, но разстоянието бе прекалено голямо и не успя да го стигне. Рязко се бе отдръпнала с надеждата, че не е усетил безмълвното й движение.
Ето го, лежи срещу нея. Затворил очи, ресниците са се преплели като пръсти. Диша толкова леко, че движението на гръдния му кош едва се забелязва. Както обикновено, по това време вече е успял да се освободи от пижамата си. Гол е от кръста нагоре. Останалата част е под завивките. Главата му лежи на възглавницата, в замислен профил.
По брадичката му имаше четина.
Очите й белееха в утринната светлина. Те бяха единствените движещи се неща в стаята — бавно напред и назад, проследяващи анатомията на мъжа срещу нея.
Всяко косъмче бе съвършено. Мъничък сноп слънчева светлина от щората попадна на брадичката му и освети, подобно на шиповете на латерна, всяко отделно косъмче.
По китките му имаше малки навити черни косъмчета, също съвършени, всяко съвсем отделно, лъскаво и блестящо.
Косата му бе непокътната, тъмен кичур до тъмен кичур, от върха до корените. Прекрасно оформени уши. Безукорни зъби зад устните.
— Джоузеф! — изкрещя тя.
— Джоузеф! — изкрещя отново и скочи ужасена.
Бам! Бам! Бам! — биеше гръмовно камбаната на огромната катедрала от отсрещната страна на улицата.
Гълъби се издигнаха с пляскане в бял въртоп, сякаш безброй списания разлистваха бясно страниците си зад прозореца. Гълъбите направиха кръг над площада и полетяха нагоре. Бам! — продължаваха камбаните. Писна клаксон на такси. Някъде далеч надолу по улицата музикална кутия свиреше „Cielito Lindo“.
Всичко това заглъхна в капенето на чешмата в банята.
Джоузеф отвори очи.
Жена му седеше на леглото си и се взираше в него.
— Помислих си… — Той примигна. — Не. — Затвори очи и поклати глава. — Просто камбани. — Въздъхна. — Колко е часът?
— Не знам. Не-не, знам. Осем.
— Мили Боже — промърмори той и се обърна. — Можем да спим още три часа.
— Трябва да станеш! — извика тя.
— Още никой не е станал. Няма да се появят в гаража до десет. Много добре знаеш, че не можеш да ги накараш да се размърдат. Хайде по-тихо.
— Но ти трябва да станеш!
Той се обърна. Слънчевите лъчи осветиха в бронзово черните косъмчета на горната му устна.
— Защо? Защо, за Бога, трябва да стана?
— Трябва да се избръснеш! — почти изкрещя тя.
Той изстена.
— Значи трябва да стана в осем и да тичам да се сапунисвам само защото трябва да се обръсна.
— Наистина трябва.
— Няма да се бръсна, докато не стигнем Тексас.
— Не можеш да обикаляш като някакъв скитник!
— Мога и ще го направя. Бръсна се трийсет проклети сутрини подред и за всеки случай пъхам вратовръзка в джоба на панталона си. Отсега нататък — никакви панталони, никакви вратовръзки, никакво бръснене, нищо.
Дръпна толкова рязко одеялото до ушите си, че отви единия си гол крак.
Кракът бе провесен през ръба на леглото, топъл и бял на слънцето. Всяко малко черно косъмче бе съвършено.
Очите й се разшириха, фокусираха, втренчиха в него.
Притисна длан към устата си.
Цял ден влизаше и излизаше в и от хотела. Не се обръсна. Вървеше по площада долу. Вървеше толкова бавно, че й се искаше да може да хвърли мълния по него от прозореца. Спря да си поговори с управителя на хотела под едно от подстриганите дървета, разгледа как блестят статуите на операта на свежите утринни лъчи, постоя на ъгъла, наблюдаваше движението. А движение нямаше! Стоеше си там просто така, губеше си времето, не се обръщаше към нея. Трябваше да се затича надолу по улицата, защо не се понесе към гаража, да заблъска по вратата, да се развика на механиците, да ги сграбчи за коланите, да им натика носовете в двигателя! А вместо това той си стоеше и гледаше нелепото движение. Куца свиня, мъж с колело, форд модел 1927 и три полуголи деца. Давай, давай, давай, изкрещя мислено тя и едва не счупи прозореца.
Шляейки се, прекоси улицата. Зави на ъгъла. По целия път до гаража щеше да спира пред витрините, да чете надписите, да снима, да докосва керамични изделия. Може би щеше да спре за бира. Господи, разбира се. Бира.
Тя слезе на площада, разходи се на слънце, потърси още списания. Почисти ноктите си, лакира ги, взе вана, отново излезе на площада, яде съвсем малко и се върна в стаята, за да си дояде със списанията.
Не легна. Страх я беше. Всеки път, когато се унасяше, детството й отново се появяваше в безпомощна меланхолия. Стари приятели, деца, които не бе виждала и за които не се бе сещала от двайсет години, изпълваха ума й. И си мислеше за неща, които е искала да направи и така и не ги е направила. Искаше да се обади на Лайла Холдридж през осемте години, откакто завършиха колежа, но някак така и не го бе направила. Какви приятелки бяха само! Скъпата Лайла! Мислеше си за книгите, за чудесните нови и стари книги, които винаги бе искала да купи и прочете, но никога нямаше да го направи. Как само обичаше книгите и миризмата на книги. Мислеше си за хиляди стари тъжни неща. Цял живот бе искала да има книгите за Оз, но така и не си ги бе купила. Защо? Защо не го направи, докато все още има живот? Това щеше да е първото нещо, което щеше да направи, щом се върнеше в Ню Йорк! И незабавно щеше да звънне на Лайла! И щеше да се види с Бърт и Джими, с Хелън и Луис, щеше да се върне в Илинойс, да обиколи местата от детството и да види стари забравени неща. Стига да се върне в Щатите. Стига да се върне. Сърцето й биеше болезнено в гърдите, спираше, задържаше, после отново биеше. Ако изобщо се върне.