Лежеше и критично се вслушваше в биенето на сърцето си.
Туп-туп-туп. Пауза. Туп-туп-туп. Пауза.
Ами ако спре, докато го слуша?
Ето!
Тишина вътре в нея.
— Джоузеф!
Скочи. Сграбчи гърдите си, сякаш искаше да стисне замлъкналото сърце, да го накара да заработи отново!
То се отвори вътре в нея, затвори се, разтрепери се и нервно изстреля двайсет бързи удара!
Отпусна се в леглото. Ами ако отново спре и този път не тръгне? Какво тогава? Какво щеше да стане? Щеше да умре от страх, ето какво. Ама че виц. Да умреш от страх, ако сърцето ти спре да бие. Трябваше да продължи да го слуша, за да продължава да работи. Искаше да се прибере у дома, да се види с Лайла, да купи книгите, да танцува отново, да се разхожда в Сентръл Парк и… да слуша…
Туп-туп-туп. Пауза.
Джоузеф почука на вратата. Джоузеф почука на вратата и колата все още не беше поправена, и щеше да има още една нощ тук; и Джоузеф не се обръсна, и всяко косъмче на брадичката му бе съвършено, и всички магазинчета за списания бяха затворени, и нямаше повече списания, и двамата вечеряха — съвсем мъничко от нейна страна, — и той излезе да си направи вечерна разходка из градчето.
Тя отново седна на стола и усети как космите на тила й бавно започват да се надигат, сякаш някой прокарваше магнит над тях. Беше много слаба и не можеше да се мръдне от мястото си; нямаше тяло, бе само удари на сърце, огромно пулсиране на топлина и болка между четирите стени на стаята. Очите й горещи и бременни, подути от плода на ужаса зад издутите опънати устни.
Усети как дълбоко в нея първото миниатюрно зъбно колелце прескочи. Още една нощ, още една нощ, още една нощ, помисли си. И тя ще е по-дълга от отминалата. Първото колелце прескочи, махалото пропусна един мах. Последваха второто и третото колелца. Бяха свързани — миниатюрното с мъничко, мъничкото с малко по-голямо, малко по-голямото с голямо, голямото с много голямо, много голямото с грамадно, грамадното с огромно, огромното с титанично…
Червен ганглий, не по-голям от алена нишка, се скъса и затрепери; загърчи се нерв като червено ленено конче. Дълбоко в нея някаква малка верига се повреди и ето че цялата излязла от равновесие машина щеше да започне да дрънчи и да се разпада.
Не се съпротивяваше. Остави го да я мъчи и ужасява, да я кара да плувне в пот, да разтърсва гръбнака й и да пълни устата й с някакво ужасно вино. Сякаш в нея имаше счупен жироскоп, който се накланяше на една страна, после на друга, блъскаше се, препъваше се, виеше. Цветът на лицето й изчезна като светлината от изключена лампа, кристалните страни на крушката показваха вени жички, всичките безцветни…
Джоузеф бе в стаята — явно бе влязъл, но тя дори не го бе чула. Беше в стаята, но това нямаше значение, не бе променил нищо с идването си. Приготвяше се за лягане и не каза нищо, докато крачеше насам-натам; тя също не каза нищо, а просто се отпусна в леглото, докато той вървеше в изпълненото с дим пространство отвъд нея. Веднъж изрече някакви думи, но тя не го чу.
Засичаше времето. На всеки пет минути поглеждаше часовника си и той се тресеше, и времето се тресеше, и петте й пръста така трепереха, че понякога изглеждаха като петнайсет. Треперенето не спираше. Помоли за вода. Завъртя се в леглото си. Вятърът духаше отвън, люлееше лампите и пращаше откоси светлина, улучващи сградите със странични удари, каращи прозорците да проблясват като отворени очи и бързо да се затварят, когато лампата се залюляваше в някаква друга посока. Долу след вечеря всичко бе притихнало, до смълчаната им стая не достигаше нито звук. Той й подаде чаша вода.