— Студено ми е, Джоузеф — каза тя, зарила се дълбоко в завивките.
— Нищо ти няма — каза той.
— Напротив, има ми. Не ми е добре. Страх ме е.
— Няма от какво да се страхуваш.
— Искам да вземем влак до Щатите.
— Влак има в Леон, но не и тук — рече той, докато палеше поредната цигара.
— Да идем в Леон.
— С тукашните таксита, с тези шофьори и да оставим колата тук?
— Да, искам да се махна.
— Утре ще се почувстваш по-добре.
— Няма, сигурна съм. Не ми е добре.
— Връщането на колата може да ни струва стотици долари — каза той.
— Не ме интересува. Имам двеста долара в сметката си. Аз ще платя. Моля те, нека си идем у дома.
— Утре, като изгрее слънцето, ще се почувстваш по-добре. Зле ти е, защото няма слънце.
— Да, няма слънце, духа вятър — прошепна тя, затвори очи и се заслуша. — Каква самота има във вятъра. Странна страна е Мексико. Всички тези джунгли и пустини, и празни пространства, и тук-там по някое градче като това, с няколко улични лампи, които можеш да изгасиш с щракване на пръсти…
— Страната е доста голяма — отбеляза той.
— Тези хора никога ли не се чувстват самотни?
— Свикнали са по този начин.
— А не се ли страхуват?
— Имат си религия срещу това.
— Иска ми се аз да имах религия.
— В мига, в който намериш религия, преставаш да мислиш — рече той. — Вярваш в едно нещо прекалено силно, сам се затваряш за нови идеи.
— В момента ми се иска точно това — едва прошепна тя. — Да нямам място за нови идеи, да спра да мисля, да вярвам в едно-единствено нещо толкова много, че да не ми остава време да се страхувам.
— Ти не се страхуваш.
— Ако имах религия — продължи тя, без да му обръща внимание, — щях да имам някакъв лост, с чиято помощ да се повдигна. Но аз нямам лост и не зная как да се справя.
— О, Господи… — промърмори той, докато сядаше.
— А преди имах религия — каза тя.
— Баптистка.
— Не, това бе, когато бях на дванайсет. Преодолях го. Искам да кажа… по-късно.
— Никога не си ми казвала.
— Би трябвало да знаеш.
— Каква религия? Гипсови светци в църковната ризница? Някакъв специален светец, към когото си отправяла молитвите си?
— Да.
— И той отговаряше ли им?
— От време на време. В последно време — никак. Вече никак. От години е така. Но аз продължавам да се моля.
— Кой е този светец?
— Свети Йосиф.
— Свети Йосиф. — Той стана и си наля вода от гарафата. В стаята се чу самотно бълбукане. — Джоузеф. Моето име.
— Съвпадение — каза тя.
Известно време двамата се гледаха в очите.
Джоузеф се извърна.
— Гипсови светци — каза и изпи водата.
— Джоузеф? — каза тя след кратко мълчание.
— Да?
— Хвани ми ръката, моля те.
— Жени — въздъхна той. Приближи се и хвана ръката й. След минута тя я дръпна и я скри под одеялото, ръката на Джоузеф остана празна.
— Няма значение — каза тя с разтреперан глас и затворени очи. — Не е толкова хубаво, колкото си го представях. Хубаво е, когато си представям как те моля да подържиш ръката ми.
— Господи — промърмори той и отиде в банята. Тя изгаси лампата. Единствената светлина идваше от цепката под вратата на банята. Заслуша сърцето си. Биеше равномерно, по сто и петдесет удара в минута, и тя продължаваше да усеща ситното треперене в костния си мозък, сякаш във всяка кост на тялото й имаше затворена като в бутилка муха — бръмчи, стрелка се насам-натам, бръмчи, бръмчи дълбоко в нея. Очите й сякаш се обърнаха навътре, за да гледат как сърцето й тупти и се разкъсва на парчета в гърдите.
Съпругът й пусна чешмата в банята. Миеше си зъбите.
— Джоузеф!
— Да — отговори той зад затворената врата.
— Ела тук.
— Какво искаш?
— Искам да ми обещаеш нещо. Моля те, много те моля.
— Какво е?
— Първо отвори вратата.
— Какво е? — настоятелно повтори той зад затворената врата.
— Обещай ми… — каза тя и млъкна.
— Какво да ти обещая? — попита той след дълга пауза.
— Обещай ми… — каза тя.
Не можеше да продължи. Остана да лежи в леглото си. Той не каза нищо. Мари чуваше как часовникът и сърцето й бият в унисон. Фенерът над входа на хотела изскърца.
— Обещай ми, че ако нещо се… случи — чу тя собствения си глас, приглушен и парализиран, сякаш се намираше на някой от околните хълмове и говореше оттам, — … че ако нещо се случи с мен, няма да позволиш да бъда погребана в гробището над онези ужасни катакомби!
— Стига глупости — каза той зад вратата.
— Обещаваш ли ми? — попита тя с широко отворени очи в тъмното.
— От всички възможни глупости измисли най-голямата.
— Обещай, моля те, обещай.