— Утре ще ти мине — каза той.
— Обещай ми, за да мога да заспя. Ще успея да заспя само ако кажеш, че няма да позволиш да ме погребат там. Не искам да ме погребват там.
— Направо не знам — каза той, останал вече без капка търпение.
— Моля те.
— Защо трябва да обещавам такива нелепи неща? — възкликна той. — Утре ще бъдеш наред. А освен това, ако умреш, ще изглеждаш чудесно в катакомбите между господин Гримаса и господин Зинал, със закичени в косата грамофончета.
Разсмя се от сърце.
Мълчание. Мари лежеше в тъмното.
— Не си ли съгласна, че ще изглеждаш добре там? — със смях попита той зад вратата.
Тя не каза нищо в тъмната стая.
— Не си ли съгласна? — рече той.
Някой мина долу по площада, тихите му стъпки се отдалечиха.
— М? — попита я той, търкаше си зъбите.
Тя лежеше и се взираше в тавана, гърдите й се издигаха и отпускаха все по-бързо и по-бързо, въздухът влизаше и излизаше, влизаше и излизаше през ноздрите й, от прехапаните й устни потече тънка струйка кръв. Очите й бяха много широко отворени, ръцете й сляпо мачкаха чаршафите.
— М? — отново попита той зад вратата.
Тя не отговори.
— Че как иначе — говореше си сам той. — Хубава, и още как — промърмори през шума на течащата вода. Изплакна устата си. — Че как иначе.
Откъм леглото не се чуваше нищо.
— Странно нещо са жените — каза той на отражението си в огледалото.
Тя лежеше в леглото си.
— И още как. — Направи си гаргара с някакъв антисептик и изплю. — Утре ще бъдеш наред.
Нито дума от нея.
— Ще оправят колата.
Тя не каза нищо.
— Ще съмне, преди да се усетиш. — Сега сваляше капачки на някакви неща, слагаше освежител на лицето си. — А и ще оправят колата утре, най-късно вдругиден. Няма да имаш нищо против още една нощ тук, нали?
Тя не отговори.
— Нали?
Никакъв отговор.
Светлината от цепката угасна.
— Мари?
Той отвори вратата.
— Спиш ли?
Тя лежеше с широко отворени очи, гърдите й се повдигаха и отпускаха.
— Спиш — каза той. — Е, лека нощ, госпожо.
Легна в леглото си.
— Уморена си — каза той.
Никакъв отговор.
— Уморена…
Вятърът подмяташе лампите навън; стаята бе тъмна и черна, а той вече задрямваше.
Тя лежеше с широко отворени очи, часовникът тиктакаше на китката й, гърдите й се повдигаха и отпускаха.
Беше чудесен ден за пресичане на Тропика на Рака. Колата се носеше по извиващия се път към Съединените щати, сбогуваше се с джунглата, ръмжеше между зелените хълмове, пъргаво вземаше всеки завой, оставяше след себе си едва видима следа от синкав дим. Вътре в блестящия автомобил седеше Джоузеф с румено лице и панамена шапка, сложил в скута си неизменния фотоапарат; на левия ревер на жълто-кафявото му сако бе забодена черна копринена лентичка. Гледаше как пейзажът прелита край него и разсеяно понечи да направи жест към мястото до себе си, но спря. На лицето му се изписа малко глуповата усмивка и той отново се обърна към прозореца, тананикаше си нещо неопределено, а дясната му ръка бавно се плъзна да докосне седалката до него…
Която бе празна.