— Ядяха плодове и се смееха.
— Пътят до гробището е дълъг.
Тя потръпна конвулсивно като риба, опитваща се да се освободи от дълбоко глътнатата кука. Той се облегна и я загледа, сякаш разглеждаше лоша скулптура; целият критика, спокойствие, безразличие. Тя се запита разсеяно какво общо имат ръцете му с извивките на тялото й. Определено това не бе тялото, което бе гледал навремето. Онова си бе отдавна отишло. Сякаш някой скулптор по невнимание бе излял вода върху глина и вече не можеше да върне предишните й форми. За да оформиш глината, трябва да я затоплиш с ръце, да изсушиш влагата с топлина. Помежду им вече го нямаше онова хубаво слънчево лято. Нямаше топлина да прогони застаряващата влага, която се събираше и караше гърдите и тялото й да увиснат. Чудно и страшно е да гледаш колко бързо съдът събира толкова много самоунищожителна вода в клетките си при липса на топлина.
— Не ми е добре — каза тя. Легна и се замисли. — Не ми е добре — повтори, когато той не реагира. След още минута-две се надигна. — Джо, нека не оставаме тук втора вечер.
— Но градчето е великолепно.
— Да, но вече видяхме всичко. — Тя стана. Знаеше какво следва. Нещо весело, нещо игриво, нещо окуражаващо, нещо съвсем фалшиво и изпълнено с надежда. — Можем да идем в Пацкуаро. Ще стигнем за нула време. Не е нужно да събираш багажа, скъпи, аз ще го събера! Ще вземем стая в Дон Пасада. Казват, че е прекрасно малко градче…
— Това е прекрасно малко градче — отбеляза той.
— По всички сгради пълзят бугенвилии…
— Това — той посочи едни цветя край прозореца — са бугенвилии.
— … и ще ходим на риба, нали обичаш да ловиш риба — бързо добави тя. — И аз също ще ловя, ще се науча, честна дума, винаги съм искала да се науча! Казват, че индианците тараскани са с почти монголоидни черти и не говорят много испански, а после можем да идем в Парикутин, дето е близо до Уруапан, там могат да се намерят едни от най-хубавите лакирани кутийки. Ще е забавно, Джо. Аз ще събера багажа. Ти просто…
— Мари.
Спря я с една дума, докато тя бързаше към вратата на банята.
— Да?
— Не каза ли, че не ти е добре?
— Не се чувствах. Не се чувствам. Но като си помислих за всички онези страхотни места…
— Не сме видели и една десета от това градче — логично обясни той. — Горе на хълма има статуя на Морелос — исках да я снимам, както и френската архитектура нагоре по улицата… пропътувахме триста мили, тук сме от един ден, а сега ти искаш да се втурнем някъде другаде. Вече платих за още една нощувка…
— Можеш да си върнеш парите — каза тя.
— Защо искаш да избягаме оттук? — попита той, гледаше я с престорена наивност. — Не ти ли харесва градчето?
— Просто е великолепно — каза тя и на бялото й лице се появи слаба усмивка. — Толкова е зелено и хубаво.
— Е, тогава ще останем още един ден. Ще ти хареса. Решено е.
Тя понечи да заговори.
— Да? — попита той.
— Нищо.
Затвори вратата на банята след себе си. Чу се как отваря аптечката. Потече вода. Явно взимаше нещо за стомах. Той отиде до вратата.
— Мари, мумиите ли те притесняват?
— Мммне — отвърна тя.
— Значи е заради погребението?
— Ммм.
— Защото ако си наистина уплашена, веднага ще събера багажа. Знаеш го, скъпа.
Зачака.
— Не, не съм уплашена — каза тя.
— Браво на момичето.
Гробището бе оградено от дебела кирпичена стена; в четирите му ъгъла малки ангели разперваха каменни криле, а главите им бяха покрити с курешки, в ръцете им имаше амулети от същата субстанция, лицата им определено бяха луничави.
Джоузеф и Мари се изкачиха на хълма, нагазили в топлото течение на слънчевата светлина, която струеше като някаква река. Като се поддържаха един друг, стигнаха до портала, отвориха желязната испанска решетка и влязоха.
Бяха минали няколко дни от празника El Dia de los Muertos, или Деня на мъртвите, и навсякъде се развяваха ленти и различни блестящи материи, подобно на безумно разрошени коси — по надгробните камъни, по издяланите на ръка и грижливо полирани разпятия и гробници, приличащи отдалеч на мраморни ковчежета. Имаше статуи, замръзнали в ангелски пози над гробовете, сложно украсени надгробни камъни с човешки ръст с ангели по краищата, както и нелепо големи гробници, приличащи на кревати, изнесени да се сушат след някой нощен инцидент. А в четирите стени на гробището имаше ниши с ковчези в тях, затворени с мраморни плочи и гипс, върху които бяха изсечени имената и имаше тенекиени изображения — евтини портрети на покойниците. Тук-там към тях бяха прикрепени различни дреболии, които са им били любими приживе — сребърни амулети, сребърни ръце, крака и тела, сребърни чашки, сребърни кучета, сребърни църковни медальони, червени и сини ленти. На някои места имаше рисунки, изобразяващи покойника да се възнася в небето в ръцете на ангели.