Когато се вгледаха по-внимателно в гробовете, забелязаха останките от Фиестата на Смъртта. Малки капчици засъхнал восък по камъните от запалените свещи, увехнали орхидеи, лежащи като смачкани червени и пурпурни тарантули върху млечнобелите камъни — някои изглеждаха ужасяващо сексуални, макар и отпуснати и изсъхнали. Имаше рамки от листа на кактуси, бамбук, тръстика и диви грамофончета. Изсъхнали венци от гардении и мъртви бугенвилии. Земята приличаше на пода на бална зала след диви танци, напусната на бегом от празнуващите — изоставени разбутани маси, конфети, свещи, ленти и потайни мечти.
Двамата стояха в топлото умълчано гробище, сред камъните, между стените. В един далечен ъгъл видяха някакъв дребен мъж с високи скули, бяла кожа, издаваща испански произход, дебели очила, черно палто, сива шапка, сиви негладени панталони и грижливо завързани обувки. Вървеше между гробовете, сякаш наглеждаше нещо или другия мъж в комбинезон, който работеше наблизо с лопата. Под лявата си мишница мъжът с очилата бе пъхнал тройно сгънат вестник, а ръцете му бяха прибрани в джобовете.
— Buenos dias, señora у señor! — каза той, когато най-сетне ги забеляза и тръгна към тях.
— Това ли е мястото с las momias? — попита Джоузеф. — Наистина ли ги има, или са само измислица?
— Si, мумиите — каза мъжът. — Има ги и са тук. В катакомбите.
— Por favor. Yo quiero veo las momias, si?
— Si, señor.
— Me español es mucho estúpido, es muy malo — извини се Джоузеф.
— Не, не, сеньор. Говорите много добре! Оттук, моля.
Поведе ги между покритите с цветя камъни към една гробница край сенките на стената. Тя бе голяма и плоска, покрита с чакъл, с малка дървена вратичка с катинар. Катинарът беше отключен. Вратата се отвори със скърцане и видяха кръгла дупка със спирална стълба, която се спускаше надолу.
Преди Джоузеф да успее да направи и крачка, жена му стъпи на първото стъпало.
— Стой — каза той. — Аз ще мина отпред.
— Не, всичко е наред — каза тя и се заспуска надолу, докато земята и тъмнината не я погълнаха. Движеше се внимателно — стъпалата бяха тесни и за детски крак. Стана тъмно и не след дълго тя чу пазача, който се спускаше след нея. Отново се появи светлина. Озоваха се в дълъг варосан коридор на двайсет стъпки под земята, слабо осветен от няколко малки готически прозореца високо в сводестия таван. Коридорът бе дълъг петдесет метра; отляво завършваше с двойна остъклена врата със знак „вход забранен“. В десния край имаше голяма купчина бели пръчки и обли бели камъни.
— Войниците, които са се сражавали за отец Морелос — каза пазачът.
Отидоха при голямата купчина. Костите бяха внимателно подредени една до друга като дърва, а върху тях имаше купчина изсушени черепи.
— Нямам нищо против черепите и костите — рече Мари. — В тях няма нищо дори смътно човешко. Не се страхувам от тях. Приличат ми на нещо като насекоми. Ако някое дете израсне, без да знае, че вътре в него има скелет, костите няма да му говорят нищо, нали? Същото е и с мен. Всичко човешко е било свалено от тези неща. Не е останало нищо познато, което да ужасява. За да бъде нещо ужасно, то трябва да е претърпяло промяна, която да разпознаеш. А тези не са се променили. Пак са си скелети, каквито са били и преди. Променената част е изчезнала, така че няма какво да се гледа. Не е ли интересно?
Джоузеф кимна.
Мари вече бе насъбрала доста кураж.
— Е, да видим и мумиите — каза тя.
— Оттук, сеньора — каза пазачът.
Отдалечиха се от купчината и след като Джоузеф му плати едно песо, той отвори широко остъклената врата. Пред тях се появи още по-голям слабо осветен коридор, в който стояха хора.
Чакаха в дълга редица под сводестия таван — петдесет и пет покрай едната стена, петдесет и пет покрай другата и пет в самия край на коридора.
— Господи! — възкликна Джоузеф.
Приличаха на предварителни заготовки на скулптор — телен скелет, първи сухожилия от глина, загатнати мускули, тънка кожа. Сто и петнайсет недовършени статуи.
Бяха с цвят на пергамент и кожата сякаш бе опъната от кост на кост, за да се суши. Телата бяха непокътнати, само влагата от тях бе изчезнала.
— От климата е — обясни пазачът. — Той ги запазва. Много е сух.
— От колко време са тук? — попита Джоузеф.
— Някои от една година, някои от пет, от десет, а някои — и от седемдесет.
Беше ужасно. Поглеждаш първия мъж отдясно, закачен и вързан с тел за стената, гледката не ти понася и погледът ти се отмества върху жената до него, която е направо невероятна, после към друг мъж, от който ти призлява, после жена, която сякаш много съжалява, че е мъртва и се намира на място като това.