— Защо са тук? — попита Джоузеф.
— Защото роднините им не са платили наема за гробовете.
— Наем ли има?
— Si, señor. Двайсет песос на година. Или сто и седемдесет песос, ако пожелаят постоянен гроб. Но както много добре знаете, народът е беден и сто и седемдесет песос е сума, която много хора изкарват за две години. Затова докарват покойниците си тук и плащат двайсет песос с най-доброто намерение да плащат всяка година, но на следващата се оказва, че трябва да купят ново магаренце, или да хранят още едно гърло, а може пък и три гърла, а в края на краищата мъртвите не са гладни и не могат да теглят ралото; може пък да се е появила нова жена, или пък покривът се нуждае от ремонт, а мъртвите не могат да спят с живите, а и покрива няма да оправят… И така следващият наем не се плаща.
— И тогава какво става? Мари, слушаш ли?
Мари броеше телата. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем…
— Какво? — тихо попита тя.
— Слушаш ли?
— Мисля, че да… Какво? О, да! Слушам.
— Тогава… тогава викам trabajador, който в края на първата година взема лопатата си и започва да копае. Колко дълбоко мислите, че копаем, сеньор?
— Шест стъпки. Това е обичайната дълбочина.
— А, не, не. Не познахте, сеньор. Тъй като знаем, че след първата година наемът няма да се плати, погребваме най-бедните на дълбочина две стъпки. По-малко работа, нали разбирате? Разбира се, налага се да съдим по семейството на покойния. Понякога погребваме на три или на четири стъпки, понякога на пет или шест, в зависимост от това колко заможно е семейството и какви са шансовете да не се налага да изкопаваме покойния година по-късно. И, да ви кажа, сеньор, когато погребем някого на шест стъпки, сме съвсем сигурни, че ще си остане там. Никога не ни се е налагало да изравяме покойник от тази дълбочина — толкова точно знаем финансовото състояние на хората.
Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три… Устните на Мари се мърдаха и нашепваха едва чуто.
— А изровените тела се поставят тук покрай стената заедно с другите compañeros.
— Роднините им знаят ли, че са тук?
— Si. — Дребният мъж посочи. — Ето този, vea ustéd? Той е нов. Тук е само от една година. Неговите madre y padre знаят, че е тук. А имат ли пари? Не, нямат.
— Не е ли ужасно за родителите му?
Дребният мъж отговори съвсем честно.
— Изобщо не се замислят за това.
— Чу ли, Мари?
— Кое? — Трийсет, трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири. — Да. Изобщо не помислят за това.
— А ако наемът се плати със закъснение? — поинтересува се Джоузеф.
— В такъв случай телата се погребват за толкова време, за колкото е платено.
— Звучи ми като изнудване — каза Джоузеф.
— Трябва да живеем някак. — Дребосъкът сви рамене, без да вади ръце от джобовете си.
— Но вие сте сигурни, че никой не може да извади сто и седемдесет песос накуп — каза Джоузеф. — И затова им прибирате по двайсет песос на година, и така година след година, може и за трийсет години. Не си ли платят, заплашвате ги, че ще поставите тяхната mamacita или малък niño в катакомбите.
— Трябва да живеем някак — повтори дребосъкът.
Петдесет, петдесет и едно, петдесет и две.
Мари броеше от центъра на дългия коридор, заобиколена от всички страни от мъртъвци.
Те крещяха.
Сякаш бяха скочили, бяха станали от гробовете си, раздираха с ръце съсухрените си гърди и крещяха с широко зинали уста, изплезени езици, разширени ноздри…
И бяха замръзнали така.
Всички бяха с отворени уста. Отворени в непрестанен писък. Бяха мъртви и го знаеха. Знаеха го с всяка своя фибра и с всеки изсушен орган.
Тя стоеше и слушаше как крещят.
Казват, че кучетата чуват звуци, които са недостъпни за хората, които са толкова много децибели над обичайния праг, че сякаш не съществуват.
Коридорът бе препълнен с писъци. Писъци се изсипваха от зинали от ужас усти и сухи езици. Писъци, които бяха толкова високи, че не можеха да се чуят.
Джоузеф доближи едно изправено тяло.
— Кажи „а-а-а“.
Шейсет и пет, шейсет и шест — броеше Мари сред писъците.
— Ето един интересен — каза съдържателят.
Показа им една жена — ръцете вдигнати към главата, устата широко отворена, зъбите непокътнати. Косата й бе страшно разрошена, дълга и блестяща. Очите бяха като малки бледосинкави яйца в очните кухини.
— Случва се понякога. Тази жена била каталептичка. Един ден паднала като мъртва, но всъщност не била умряла — сърцето й биело толкова слабо, че никой не успял да го чуе. И така беше заровена в хубав евтин ковчег…