— Не знаехте ли, че е каталептичка?
— Сестрите й знаели. Но този път помислили, че наистина е умряла. А погребенията се правят бързо в това горещо градче.
— Значи е била погребана няколко часа след така наречената й смърт?
— Si, точно така. И никой нямаше да разбере какво е станало, ако година по-късно сестрите й не бяха отказали да платят наема, тъй като се налагало да купуват други неща. И тъй, ние изкопахме гроба, извадихме ковчега, свалихме капака, оставихме го и погледнахме вътре…
Мари гледаше с широко отворени очи.
Жената бе дошла на себе си под земята. Драскала беше, крещяла беше, блъскала беше капака с юмруци и беше умряла от задушаване — в тази поза, с вдигнати към зиналото лице ръце, разрошена, с ужас в очите.
— Обърнете внимание, сеньор, на разликата между нейните ръце и ръцете на другите — каза пазачът. — Пръстите им са мирно отпуснати, спокойни като малки розички. А нейните? А, нейните! Изкривени, сякаш се е опитвала да избие капака?
— Не може ли да е от вкочаняването?
— Повярвайте, сеньор, вкочанените не блъскат по капаците. Вкочанените не пищят така, нито се гърчат, нито си изтръгват ноктите, нито избиват страничните дъски, за да се доберат до въздух. Si, всички останали са с отворени уста, тъй като не са им инжектирани балсамиращи течности, но това е просто писък на свитите им мускули, сеньор. А тази сеньорита е умряла от muerte horrible.
Мари тътреше крака напред-назад по коридора. Голи тела. Дрехите им отдавна бяха изгнили. Гърдите на дебелите жени се бяха превърнали в буци тесто, захвърлено в прахта. Слабините на мъжете се бяха свили като увехнали орхидеи.
— Господин Гримаса и господин Зинал — каза Джоузеф.
Насочи фотоапарата към двама мъже, замръзнали сякаш в момента, когато бяха разговаряли и жестикулирали енергично.
Натисна копчето, превъртя лентата, насочи апарата към друго тяло, щракна, превъртя, тръгна към следващото.
Осемдесет и едно, осемдесет и две, осемдесет и три. Увиснали челюсти, езици като на плезещи се деца, очи с бледокафяви ириси в очните кухини. Косъмчета, втвърдени и настръхнали от слънчевата светлина, остри като бодили, натикани над устни, по бузи, по клепачите, по веждите. Малки бради и цветове по слабините. Кожа като на барабан или пергамент, като хрупкава коричка на хляб. Жените — огромни безформени лоени неща, разтопени от смъртта. Безумни коси като гнезда — строени, разваляни и преправяни. Безукорни зъби в челюстите. Осемдесет и шест, осемдесет и седем, осемдесет и осем. Очите на Мари се втурват напред. Напред по коридора. Броят, бягат, не спират. Напред! Бързо! Деветдесет и едно, деветдесет и две, деветдесет и три! Ето един мъж с отворен корем като хралупата в дървото, където пускаше детските си любовни писма, когато беше на единайсет! Погледът й се спря на дупката под ребрата му. Надникна. Вътре приличаше на детски конструктор. Гръбнак, блюдата на тазовите кости. Останалото бе сухожилия, пергамент, кост, око, брадясала челюст, ухо, вцепенени ноздри. И разръфаният белег на пъпа. Деветдесет и седем, деветдесет и осем! Имена, места, дати, неща!
„Тази жена е умряла при раждане!“
Подобно на малка гладна кукла, преждевременно роденото дете бе завързано с тел и висеше на китката й.
„А този е бил войник. Част от униформата му се е запазила…“
Погледът на Мари се мяташе напред-назад, от едната стена към другата, от ужас към ужас, от череп към череп, от ребро към ребро, взираше се като хипнотизирана в парализирани, лишени от любов и плът слабини, към мъже, превърнати от изсушаването в жени, към жени, превърнали се в противни свине. Изпълненият със страх поглед се мята и рикошира от подута гърда към зинала уста, от стена на стена, от стена на стена, отново и отново, като топка в игра — хвърлена, уловена в нокти, заклещена между тънки цицки, целият изправен хор припява играта да продължи, да продължи, да продължи, дивата игра на погледа — отскачащ, рикоширащ, сновящ по немислимата процесия, през монтажа на издигнати ужаси, свършващ най-сетне, когато погледът се блъсне в края на коридора с един последен писък!
Мари се обърна и погледна натам, където спиралното стълбище водеше нагоре към слънчевата светлина. Колко талантлива е смъртта. Колко много са израженията на лицата и положенията на ръце и тяло — едно с едно не си приличат. Стояха като голите тръби на огромен занемарен парен орган, с уста като безумни клапани. И сега могъщата ръка на лудостта се е стоварила върху всички клавиши едновременно и органът е надал безкраен писък от сто гърла едновременно.