Щрак, снимка, Джоузеф превърта лентата. Щрак, снимка Джоузеф превърта лентата.
Морено, Морелос, Кантин, Гомес, Гутиерес, Виланусул, Урета, Ликон, Наваро, Итурби, Хорхе, Филомена, Нена, Мануел, Хосе, Томас, Рамона. Този е вървял, този е пял, този пък имал три жени; този умрял от това, онзи — от онова, третият — от нещо друго, четвъртият бил застрелян, петият — наръган, а шестият просто паднал и умрял; седмият се напил до смърт, осмият умрял при правене на любов, деветият паднал от коня си, десетият кашлял кръв, единайсетият спрял сърцето си, дванайсетият много обичал да се смее, тринайсетият бил танцьор, четиринайсетата била най-красива от всички, петнайсетата имала десет деца, шестнайсетият е едно от децата, а също и седемнайсетият; осемнайсетият бил Тома и свирел добре на китара; следващите трима отглеждали царевица и имали по три любовници; двайсет и първият никога не познал любовта; двайсет и третият продавал тортила, приготвял я направо на малката си пещ на ъгъла на операта; двайсет и четвъртият биел жена си, а сега тя крачи гордо из градчето и се радва на други мъже, а той стои тук, объркан от нечестното развитие на нещата, двайсет и петият поел в белия си дроб няколко кварти речна вода и бил изваден в рибарска мрежа, двайсет и шестият бил голям мислител, а сега мозъкът му спи като сушена слива в черепа му.
— Искам да направя цветни снимки на всеки, а също и да запиша имената им и причината за смъртта — каза Джоузеф. — Ама че поразителна и иронична книжка ще се получи. Историята на живота им, а след това — снимка, както е тук.
Почукваше леко гърдите им. Издаваха кухи звуци, сякаш някой чука на врата.
Мари си проби път през писъците, висящи като мрежа по пътя й. Вървеше към стълбата равномерно, в центъра на коридора, не много бавно, но и не много бързо, без да поглежда настрани. Зад нея фотоапаратът щракаше.
— Имате ли място за още? — попита Джоузеф.
— Si, señor. За много повече.
— Не бих желал да съм следващият поред, следващият в списъка ви.
— А, не, сеньор, кой ли би желал подобно нещо.
— Има ли някаква възможност да купя някоя мумия?
— О, не, не, сеньор. О, не, не. О, не, сеньор.
— Ще ви платя петдесет песос.
— О, не, сеньор, не, не, сеньор.
На пазара на нестабилни масички се продаваха останалите след Фиестата на Смъртта захарни черепи. Жени в черни ребозо седяха мълчаливо, само от време на време разменяха по някоя дума. Пред тях бяха изложени стоките им — сладки захарни скелети, захарни трупове и бели черепи. Всеки череп имаше име със златни заврънкулки — Хосе или Кармен, Рамон или Тена, Гилермо или Роза. Продаваха се евтино. Празникът на смъртта бе свършил. Срещу едно песо Джоузеф се сдоби с два захарни черепа.
Мари чакаше на тясната уличка. Видя черепите, Джоузеф и тъмните жени, които слагаха черепите в торбичка.
— Стига бе — каза Мари.
— Защо не? — попита Джоузеф.
— Не и точно след онова.
— Катакомбите ли имаш предвид?
Тя кимна.
— Но тези са вкусни — каза той.
— Приличат ми на отровни.
— Само защото са във формата на черепи ли?
— Не. Самата захар изглежда груба, кой знае кой ги е правил, може майсторите им да ги е болял корем.
— Скъпа Мари, всички в Мексико ги боли корем.
— Можеш да ги изядеш и двата — каза тя.
— Ех, мой бедни Йорик — въздъхна той и надникна в торбичката.
Тръгнаха по една уличка между високи сгради, чиито прозорци бяха жълти рамки и сини метални решетки и от тях се носеше миризма на тамалес, чуваше се плясък на вода по някакви скрити плочки и писукането на малки птички в бамбукови клетки. Някой свиреше на пиано Шопен.
— Шопен, при това тук. Ама че странно и страхотно. — Джоузеф погледна нагоре. — Онзи мост ми харесва. Подръж малко. — Подаде й торбичката със сладките и щракна червения мост между две бели сгради. По него вървеше мъж с яркочервено серапе на раменете. — Чудесно.
Мари вървеше, гледаше Джоузеф, отдалечаваше се от него и отново се приближаваше, устните й се движеха безмълвно, клепачите й трепереха, някакъв малък мускул под брадичката се бе стегнал като жица, някакъв нерв на веждата й потрепваше. Прехвърли торбичката от едната си ръка в другата. Стъпи на бордюра, някак залитна назад, размаха ръце, каза нещо, за да запази равновесие, и изпусна торбичката.
— За Бога! — Джоузеф грабна торбичката. — Виж какво направи! Ама че си непохватна!
— Сигурно трябваше да си счупя глезена — каза тя.
— Бяха чудесни черепи. И двата са натрошени. Исках да ги запазя за приятели у дома.
— Съжалявам — едва чуто промълви тя.
— За Бога, ох, дявол да го вземе! — Той намръщено погледна в торбичката. — Може и да не успея да намеря толкова добри. Ох, не знам, предавам се!