Задуха вятър; двамата бяха сами на улицата — той се взираше в разбитите останки в торбичката, тя се губеше в сенките около нея; слънцето осветяваше отсрещната страна на улицата. Наоколо нямаше никого, светът бе сякаш много надалеч, двамата бяха сами, на хиляди мили от където и да било, на една уличка във фалшиво градче, което е пусто и около тях е пусто, само гола пустиня и кръжащи ястреби. На високия покрив на операта, на една пресечка оттук, златните гръцки статуи блестяха ярко на слънцето, грамофонът от някаква бирария ревеше ay! marimba… corazon… и всякакви чужди думи, отнасяни от вятъра.
Джоузеф затвори торбичката и я напъха яростно в джоба си.
Върнаха се в хотела в два и половина, за да обядват.
Той седеше на масата с Мари и мълчаливо гребеше с лъжицата супа albondiga. На два пъти тя с приповдигнат дух коментира стенописите, а той само я изгледа и продължи да се храни. Торбичката със счупените черепи беше на масата…
— Сеньора…
Кафява ръка вдигна чиниите за супа. На тяхно място се появи голям поднос енчилади.
Мари погледна подноса.
Имаше общо шестнайсет енчилади.
Протегна вилица и нож да си вземе една и спря. Остави приборите от двете страни на чинията. Погледна стените, после съпруга си и отново шестнайсетте енчилади.
Шестнайсет. Една по една. На дълга редица, плътно една до друга.
Зае се да ги брои.
Една, две, три, четири, пет, шест.
Джоузеф взе една и я изяде.
Шест, седем, осем, девет, десет, единайсет.
Свали ръце в скута си.
Дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет. Завърши броенето.
— Не съм гладна.
Той си взе още една енчилада. Пълнежът бе обвит в папирус от царевична тортила. Бе тънка и бе една от многото, които сряза и лапна, а тя мислено дъвчеше с него и стисна очи.
— Какво? — попита той.
— Нищо.
Останаха тринайсет енчилади — като малки вързопчета, като свитъци.
Той изяде още пет.
— Не ми е добре — каза тя.
— Ще ти стане, ако се храниш.
— Не.
Той свърши с енчиладите, после отвори торбичката и извади един от наполовина унищожените черепи.
— Тук ли?
— Защо не? — Той лапна една захарна очница и задъвка. — Не е зле — отбеляза. Лапна още едно парче от черепа. — Никак даже не е зле.
Тя погледна името върху черепа.
Пишеше Мари.
Невероятно бе как само му помогна да си съберат багажа. В кинопрегледите можеше да се види как хора скачат от трамплини в басейни, а в следващия момент кадрите тръгват обратно и скачачите отново се появяват от водата и стъпват на дъската. Сега пред очите на Джоузеф костюмите и роклите политаха по кутии и куфари, шапките пърхаха като птици и кацаха в кръгли кутии, обувките сякаш тичаха по пода като мишки и скачаха в пътните чанти. Куфарите се затвориха, закопчалките щракнаха, завъртяха се ключове.
— Готово! — възкликна тя. — Всичко е събрано! О, Джо, така се радвам, че успях да те накарам да размислиш.
Тя тръгна към вратата.
— Чакай, нека ти помогна — каза той.
— Не са тежки.
— Но ти никога не си носила куфарите. А и не е нужно. Ще извикам момче.
— Глупости — каза тя, задъхваше се от тежестта на багажа.
Едно момче хвана куфарите от вратата.
— Señora, por favor!
— Да сме забравили нещо? — Той погледна под двете легла, излезе на балкона и погледна към площада, върна се, отиде до банята, погледна шкафчето и мивката. — Ето — каза и излезе, държеше нещо. — Забравила си си часовника.
— Така ли? — Тя си го сложи и излезе.
— Не знам — поколеба се той. — Много е късно да напускаме.
— Само три и половина е — каза тя.
— Не знам… — повтори той.
Огледа стаята, излезе, затвори вратата, заключи и слезе надолу, като подрънкваше ключовете.
Тя вече бе в колата — настанена, със сгънато на скута й палто; облечените в ръкавици ръце гладеха плата. Той излезе да наглежда товаренето на багажа, после отиде при предната врата и почука на прозореца. Тя отключи.
— Е, тръгваме! — възкликна тя и се разсмя; лицето й бе зачервено, очите й блестяха трескаво. Наведе се напред, сякаш движението на тялото й ще накара колата да тръгне надолу по склона. — Скъпи, благодаря ти, че позволи да изтегля парите за тази нощувка. Сигурна съм, че в Гуадалахара ще ни хареса много повече. Благодаря ти!
— Аха — отвърна той.
Пъхна ключа в запалването и го завъртя.
Нищо не се случи.
Опита отново. Устните на Мари трепнаха.
— Трябва да загрее — каза тя. — Снощи беше студено.
Той опита отново. Пак нищо.
Ръцете на Мари се отпуснаха в скута й.