— Е, поне за списания ще стигнат, надявам се.
— Може би за едно-две — каза той.
— За толкова, колкото поискам! — трескаво възкликна тя от леглото.
— За Бога, и сега в колата имаш цял куп списания. „Поуст“, „Колиър“, „Меркюри“, „Атлантик“, „Монтлис“, „Барнаби“, „Супермен“! Не си изчела и половината от статиите.
— Но те не са нови — каза тя. — Стари са, аз ги прегледах, а след като си прегледал нещо…
— Опитай се да ги прочетеш, вместо да ги разглеждаш.
Слязоха долу. На площада бе съвсем тъмно.
— Дай ми няколко песос — каза тя. Той й даде. — Научи ме как да питам за списания на испански.
— Quiero una publicacion Americano — каза той и продължи да крачи бързо.
Тя повтори със запъване фразата и се засмя.
— Благодаря.
Той продължи надолу към сервиза, а тя зави в най-близката farmacia botica; всички списания на стойката пред нея бяха с напълно непознати цветове и имена. Погледът й бързо пробяга по заглавията и спря върху стария мъж зад тезгяха.
— Имате ли американски списания? — попита тя на английски; не събра кураж да опита на испански.
Старецът я зяпна неразбиращо.
— Habla ingles? — попита тя.
— No, señorita.
Опита се да си спомни верните думи.
— Quiero… не! — Запъна се. Почна отново. — Americano… ъъъ… спи-са-нио?
— O, no, señorita!
Ръцете й се разпериха широко и после се спуснаха от двете й страни, подобно на челюсти. Устата й се отвори и затвори. Сякаш виждаше магазинчето през някакъв воал. Беше тук, тук бяха и малките хора като от печен кирпич, на които не можеше да каже и една дума и чийто език не разбираше, беше в градче, в което хората не й говореха и тя не говореше на тях по друг начин, освен с изчервяване и объркване. А градчето бе заобиколено от пустиня и време, домът й бе някъде много далеч, сякаш в някакъв друг живот.
Обърна се и побърза да се махне.
Обиколи магазин след магазин, но не намери никакви списания освен онези с окървавени бикове, убити хора или сладникави свещеници по кориците. Накрая все пак успя да купи три броя „Поуст“ — така им се зарадва, че се засмя и остави хубав бакшиш на продавача в малкото магазинче.
Притиснала с две ръце списанията към гърдите си, забърза по тесния тротоар, прескочи канавката, тичешком пресече улицата, изпя едно ла-ла, скочи на отсрещния тротоар, позатича се още малко, усмихна се вътрешно и продължи напред с полузатворени очи, като вдишваше миришещия на въглища вечерен въздух и усещаше как ветрецът милва ушите й.
Звездите хвърляха златни отблясъци от високо кацналите гръцки статуи на операта. Някакъв мъж мина край нея в сенките, носеше кошница на главата си. В кошницата имаше хлябове.
Тя погледна мъжа и кошницата и внезапно застина; вътрешната й усмивка изчезна, ръцете й престанаха да притискат списанията. Гледаше как мъжът върви, вдигнал една ръка да придържа кошницата. Продължи по улицата в мрака, а списанията се изплъзнаха от пръстите на Мари и се разпиляха по тротоара.
Тя бързо ги вдигна и побягна с всички сили към хотела. Едва не падна, докато се качваше по стълбите.
Седеше в стаята. Списанията бяха пръснати от двете й страни и в краката й. Беше направила от тях малък замък със спускаеми решетки от думи и се бе оттеглила в него. Около нея бяха всички стари списания, които бе купувала и разглеждала през предишните дни — те бяха външната бариера. Вътрешната бе в скута й — трите нови, макар и опърпани списания „Поуст“. Ръцете й трепереха от желание да разгърнат страниците; гладните й очи искаха да четат ли, четат и четат… Щеше да ги изследва страница след страница, ред по ред. Нямаше да пропусне нито ред, нито една запетайка, щеше да обърне подробно внимание на всяка мъничка реклама и цвят. А освен това (тя се усмихна на откритието) в другите списания в краката й все още имаше реклами и карикатури, които бе подминала; тези малки късчета щяха да бъдат събрани и използвани след това.
Щеше да прочете първото списание тази вечер — да, тази вечер щеше да се посвети на първия великолепен „Поуст“. Щеше да го погълне страница по страница, а утре вечер — ако изобщо имаше утре вечер, но пък може би нямаше да има, може би двигателят щеше да запали и щеше да има миризма на отработени газове, шум на гумите по пътя и вятър от прозореца, който да развява косата й — но нека просто да предположим, че ще има утре вечер тук, в тази стая. Е, тогава я чакаха още две списания — едно за утре вечер и още едно за следващата. Всичко бе спретнато подредено в ума й. Обърна първата страница.
Прелисти втората. Очите й пробягаха по нея, пръстите й несъзнателно докоснаха ъгълчето и се приготвиха да обърнат третата страница, часовникът тиктакаше на китката й, времето минаваше, а тя седеше и прелистваше страници, прелистваше и жадно разглеждаше хората по снимките — хора, живеещи в друга страна и в друг свят, свят на неонови реклами, храбро прогонващи нощта с алени пръчки, където миризмите бяха домашни миризми, хората изговаряха хубави думи, и тя продължаваше да прелиства страниците, прочете всички редове и страниците летяха под пръстите й като ветрило. Хвърли долу първото списание, сграбчи и прелисти второто за половин час, хвърли и него, взе третото, захвърли го след петнайсет минути и откри, че й е трудно да диша, че цялото й тяло се е стегнало от напрежение. Постави длан на тила си.