— Благодаря. Къщата ти е най-близкото място, където можем да я скрием, преди да се мръкне. Искам да я преместя у дома незабелязано. Точно сега, там е една каша, след всичко, което се случи. Но след няколко часа ще е спокойно. — Слейд я намести в прегръдката на ръцете си. — Искам я бързо на закрито.
Валиант кимна.
— Много добре. Да вървим.
— Може да ме пуснеш — информира го Триша.
Той поклати глава.
— Боса си. Просто увий ръце около врата ми и се отпусни. — Изведнъж се ухили. — Освен ако не искаш да те кача пак на гърба си.
Тя го прегърна през врата, спомняйки си за времето след катастрофата с джипа, когато мускулите на бедрата я боляха дни наред, от непрекъснатото вкопчване в него.
Валиант поведе, Слейд тръгна след него, Брас остана последен.
— Къде е Муун? — Триша извърна глава да го потърси, но никъде не го видя. — Добре ли е? Нали не е ранен?
— Невредим е. Реши да остане с Харли — отговори Брас. — Ще го пази, докато се намира в човешката болница.
— Някой ще ни съобщи ли как се справя Харли? — Триша срещна погледа на Слейд. — Моля те! Ще се тревожа, докато не чуя какво става с него.
Той кимна.
— Ще ти кажа веднага след като имам новини за състоянието му.
— Благодаря ти.
Тя знаеше, че ще удържи на думата си.
Валиант живееше в голяма двуетажна къща. Триша изненадано се втренчи в нея. Това беше една стара викторианска сграда в доста добра форма. Някой я беше възстановил с много любов, освен ако не бе построена така, че да имитира стара сграда. Но така или иначе, изглеждаше автентична и внушителна.
— Тази земя принадлежеше към стария курорт и ние я купихме — обясни Слейд. — Тук живееше една възрастна жена, чийто син е починал. Тя беше съвсем сама и не толкова добре със здравето. Сега е в центъра за пенсионери, където персоналът се грижи двадесет и четири часа в денонощието за нея. Успяхме да купим много имоти в района около курорта. Платихме почти два пъти повече от пазарната им цена, за да направим собствениците щастливи.
Валиант изкачи широките стъпала на верандата. Двойната входна врата бе счупена и Триша потръпна. Стъклописът на едното крило беше разбит и тя знаеше, че ще бъде невъзможно да се замени. Брас избута с крак стъклените парчета настрана, докато Валиант ги въвеждаше в дома си.
Тя се загледа в красивата дървена дограма на антрето и ръчно резбованите перила на стълбището, което водеше към втория етаж. Съмненията й, относно реалната възраст на сградата, изчезнаха. Красивата ръчна изработка блестеше, направена с любов и гордост. Подобни вече не съществуваха, с изключение у най-богатите. Валиант ги преведе през двукрила врата в голям хол. Младата жена се втренчи с ужас.
— Нападателите разбиха голяма част от къщата — изръмжа той. Отиде до преобърнатия диван и го изправи на краката му. — Сложи я тук. Тримата трябва да сме в състояние да я пооправим малко.
— Съжалявам — каза му искрено Слейд. — Ние ще ти помогнем да възстановиш това, което е било унищожено. — Нежно постави Триша на дивана и се отдалечи.
Тя наблюдаваше притихнала, докато тримата мъже изправяха мебелите. Добре, че никой не беше нарязал с нож антиките. Накрая оставиха Валиант да помете. Не им отне много време да почистят.
— Може ли да използвам телефона ти? — попита Слейд.
— Има един в кухнята, който не е повреден. Използвай него.
Слейд излезе. Брас отиде да изхвърли боклука. Валиант изучаваше Триша, докато тя го наблюдаваше.
— Видях какво направи за Харли. Чух те да казваш, че си лекар.
Младата жена кимна.
— Аз работя в Хоумленд.
— Някога да си работила за Мерикъл Индъстрис? — Гневът превърна екзотичните му котешки очи в страховити.
— Не. Никога не бях виждала Новите видове, преди да ви освободят. Слейд бе транспортиран в спешното отделение, в което работех, директно от лабораторията за тестване, от която е бил спасен.
Мъжът се отпусна.
— Изглеждаш твърде млада, за да бъдеш лекар.
— Влязох в медицинското училище на четиринадесет. Винаги съм била един вид високоинтелигентна.
— Наистина ли работиш в Хоумленд?
— Да.
Валиант се усмихна, всички следи от гнева му изчезнаха.
— Ти харесваш Слейд? Той е малко груб.
Тя се засмя.
— Е, и той си има своите моменти.