— Побързай, док!
Младата жена внимателно сложи коляно на рамото му. Ръцете му внезапно я хванаха за бедрата и повдигнаха долната част на тялото й, все едно правеше лицева опора върху него. Избута я напред. Триша беше почти изхвърлена в празното пространство между предните седалки, но само главата й, стигна до колонката между двете врати. Притисна се ниско върху тясната повърхност. Сега можеше да види Барт. Слейд се раздвижи под краката й, които все още бяха върху него.
— Не мърдай оттук, док. Измъквам се навън. Ако чуеш изстрели, беше ми приятно да те познавам.
— Бъди внимателен — предупреди го тя.
Глава 3
Триша съсредоточи цялото си внимание върху Барт и започна да го оглежда. Той все още беше пристегнат от предпазния колан, който го придържаше към седалката. Беше в безсъзнание, а ръцете му висяха към тавана на колата. Видя, че лявата е цялата в кръв и се пресегна внимателно. Трудно можеше да я достигне, тъй като се намираше от другата му страна.
Тя изруга мислено, осъзнавайки, че травмата е от премазване. Кожата беше разкъсана и младата жена предположи, че ръката му е изскочила от прозореца, когато стъклото се е пръснало при преобръщането на джипа. С върховете на пръстите си докосна крайника, за да провери за други контузии и реши, че китката му също е пострадала. Напипа счупената кост, но плътта не беше разкъсана. Мъжът рязко се събуди.
— Барт? — Тя преглътна. Гласът й се пречупи. — Къде те боли, освен натъртеното от колана и ръката?
— Кракът ми — отвърна, едва поемайки си въздух. Сълзи напълниха кафявите му очи, когато започна да плаче.
По дяволите. Триша не можеше да се промъкне по-нататък в зоната на водача, тъй като тялото му й пречеше, а и воланът беше високо. Би могла да види по-добре, ако имаше фенерче, защото слънцето залязваше и светлината бе слаба.
— Можеш ли да движиш и двата си крака?
— Боли — тихо изплака той.
— Хайде, Барт! — нареди му остро. — Нападателите може да ни последват. Раздвижи си краката. Направи каквото ти казвам.
Той изстена от болка.
— Чувствам ги и мисля, че мога да ги движа.
Триша кимна и погледна нагоре, там, където трябваше да бъдат краката му. Не видя да капе кръв от тях, нямаше и по тапицерията на тавана. Още един добър знак. Наложи си да остане спокойна, за да може да мисли. Главата й пулсираше, цялото тяло я болеше, вероятно и тя бе ранена. Все още усещаше вкуса на кръв, но нямаше желание да търси причината. Щеше да прецени собствените си травми по-късно, сега трябваше да се погрижи за младия човек.
— Чуй ме, Барт. Искам да знам дали краката ти са затиснати, или ще можем да те свалим долу. Раздвижи ги, за да видим дали са свободни. Разбра ли ме?
— Боли — изскимтя мъжът.
Триша стисна зъби.
— И мен ме боли. Хайде! Чу ли ме, когато ти казах за онези, които ни избутаха от пътя? Те могат да слязат, тук долу, и да ни убият. Длъжен си да ми съдействаш. Ще съм в състояние да се погрижа по-добре за теб, ако успеем да те освободим. Там, където се намираш сега, няма достатъчно място, за да ти окажа помощ. Трябва да прегледам травмите ти, но това може да стане, само ако имам необходимото пространство.
— Добре — промърмори тихо той. — Ще се опитам.
Младата жена се ослуша за някакъв сигнал от Слейд, досега не бе чула никакви изстрели. Къде е той? Внезапно я обзе страх. Тя и Брат не бяха от Новите видове. Дали Слейд ги бе оставил на произвола на съдбата, за да спаси собствения си задник? Надяваше се да не е така. Може би е отишъл да потърси помощ, но нямаше ли преди това да ми се обади? Не знаеше отговора и това много я безпокоеше.
— Мога да ги местя. — В гласа на Барт звучеше болка.
— Страхотно. Знам, че си в състояние да използваш само едната си ръка, затова пробвай да отвориш вратата с нея. Да видим дали ще стане.
— Не мога.
Триша се изви към мястото до шофьора. Жабката на колата се бе отворила и нещата бяха се разпръснали долу. Внимателно се придвижи към малкото пространство под седалката на пътника. Прозорецът от тази страна бе останал непокътнат, но стъклото се бе напукало като паяжина. Използва лист хартия, изпаднал от жабката, за да защити тялото си от хвърчащите парчета, и го счупи. Посегна към дръжката на вратата. Тя се движеше, но вратата не се отвори.