Триша сложи ръце на кръста си.
— Запази си шегата за първи април. Каква всъщност е истинската история? Мъж облякъл кучешки костюм? Клоун, който се е спънал на детски рожден ден, докато се е вживявал в ролята си на глупак?
— Истина е — тихо се обади Сали, — излъчват това по всички телевизионни канали. — Тя никога не се шегуваше с Триша. Тъмните й очи изглеждаха разтревожени. — Ченгетата нахлули в някаква изследователска лаборатория и спасили много оцелели. Казват, че те са наполовина човешки същества, наполовина животни. Наистина чакаме спасителния хеликоптер, с един от тях на борда. Обадихме се на ветеринар за помощ, но той е на двадесет минути път от болницата.
Шокирана, Триша се бореше да осъзнае последиците от това, което бе чула. Обърна се и бързо отиде до ъгъла в къта на сестрите, където на стената бе поставен телевизор. Две жени от персонала вече гледаха новините, погледите им бяха залепнали за екрана. Медийният хеликоптер обикаляше около някаква сграда и снимаше линейки, полиция, пожарни и автомобили на специалните части. В долната част на екрана, с дебели букви се изписваха подробностите и младата лекарка прочете достатъчно, за да й стане ясно. Обърна се.
— Време? — поинтересува се тя.
Кори, медицинският служител, който отговаряше на спешните обаждания, каза от мястото си зад бюрото, близо до входа:
— Остават три минути. Засега е стабилен.
— По дяволите — отвърна Триша. Погледът й се насочи към Денис и попита мрачно: — Какво знаем до момента?
— Само основното. — Шефът й продължаваше да се усмихва. — Загубил е доста кръв и е изпаднал в шок. Никой не знае какво точно му има на нашето момче-куче. По пътя за насам всички органи са отказали да функционират. Може би трябва да му приложиш някоя кучешка терапия и той ще излае къде го боли.
— Подиграваш ли се? — Триша го погледна с отвращение. — За бога, голям негодник си! Става въпрос за човешки живот… — Обърна му гръб и насочи вниманието си към Сали. — Подгответе операционната за всеки случай, след като не знаем с какво си имаме работа. Събудете всички дежурни. Трябва бързо да определим кръвната му група, за да сме готови за кръвопреливане. Ние…
— Не носиш ли кучешка кръв със себе си? — прекъсна я Денис.
Триша се завъртя и му се сопна:
— Опитвам се да работя. Аз съм професионалист. Спомняш ли си какво е това?
Усмивката му угасна.
— Забранявам ти да ми говориш с този тон. Аз съм ти шеф.
— Ти си само един от многото и ако трябва да те пренебрегна, за да си свърша работата, ще го направя — заплаши го Триша. — Или помагай, или се разкарай. Хеликоптерът трябва да кацне след по-малко от минута. — Завъртя се на пети и забърза към външната врата. Продължи да дава инструкции през рамо, докато оглеждаше небето.
Чу хеликоптера, преди да го види. Шумът зад нея я увери, че екипът й заема позиция, обърна глава и вдигна ръка, докато машината се снижаваше. Завихрянето, причинено от перките, я накара да извърти глава, за да предпази лицето си. Погледът й се спря на Сали и другите две сестри, които бяха докарали подвижната носилка. Надяваше се, да не изглежда толкова притеснена, колкото тях. Хеликоптерът кацна.
Годините опит оказаха влияние и Триша остана спокойна. Погледна огромната, покрита фигура, която изнесоха от хеликоптера, като едновременно с това внимателно слушаше парамедика, който крещеше жизнените показатели на пациента. Триша кимаше, докато запомняше всичко.
— Как се казва?
— 215.
Тя се намръщи към медика. Той кимна убедително.
— Само с това разполагаме. Така го наричат.
— Благодаря. — Обърна се и побърза да настигне носилката. Хвърли поглед към Кори, докато преминаваше покрай бюрото му. — Намери ми още информация за пациента. Обади се на полицията, отговорна за тази каша, и направи каквото е необходимо, но разбери абсолютно всичко, което можеш. Единственото, с което разполагаме в момента, е някакъв номер 215. — Извади от джоба си медицински ръкавици и си ги сложи.
— Заемам се — обеща Кори, посягайки към телефона.