— Можеш да отидеш до шосето и да потърсиш помощ, вместо да стоиш и да правиш умни забележки.
— А какво ще кажеш за мъжете от двата пикапа, които се опитваха да ни изтласкат от пътя? О, да. Те го постигнаха, сега могат да се върнат, само за да се убедят, че сме мъртви. Готови са на всичко, за да ни убият. Не забравяй, че имат и оръжие.
— Ти не ги видя да слизат насам, нали?
Лицето на Слейд се стегна в яростна гримаса.
— Може би помагат на идиотите от червения автомобил, в който пробих дупка. Но има и вероятност повечето от тях да са ни последвали. А може би искат да се позабавляват. Или точно в този момент се спускат надолу. Ще отида да проверя, ти оставаш тук. — Той се завъртя на пети и изчезна зад джипа.
Триша се отпусна назад и седна. Имаше главоболие и коляното й пулсираше. Избягваше да мърда рамото си, което също я болеше. При всяко движение на дясната ръка потръпваше. Пресегна с лявата да опипа нараненото място — не беше разместено, счупено — също. Надяваше се да е разтегнато сухожилие или дълбока драскотина. Натъртването на меките тъкани също бе много болезнено.
Барт дойде в съзнание. Младата жена му се усмихна.
— Как се чувстваш?
— Боли ме. Не желая тази работа повече.
Триша кимна.
— Не те обвинявам. Защо не се опиташ да седнеш?
— Не искам. Кога ще пристигне линейката? Слейд отиде ли за помощ?
— Отиде да се убеди, че тези, които ни изблъскаха от пътя, не са слезли насам да ни търсят. Той ще се върне и ние ще се измъкнем от тук скоро. Не се притеснявай, Барт. Аз съм лекар. Не помниш ли? Справяш се добре.
Слейд не обръщаше внимание на собствените си наранявания. Когато се изкачи на хълма, гневът поддържаше сетивата му в повишена бойна готовност. Бензинът, разлял се от катастрофиралия автомобил, объркваше обонянието му и трудно можеше да различи останалите миризми. Погледът му се стрелна нагоре по билото за някакъв признак на неестествено движение.
Триша можеше да бъде убита. Обзе го ярост при тази мисъл. Но определено беше ранена. Ароматът на нейната кръв се бе запечатал в съзнанието му, въпреки тази на горивото. Надяваше се един или двама от задниците, които ги нападнаха, да тръгнат след тях. Искаше да убие копелетата затова, че я бяха наранили.
Огромна скална маса, висока около двадесет метра, се изпречи като стена на пътя му. Джипът бе паднал от върха й. Гледката го накара да осъзнае какъв късмет са имали, за да останат живи. Предницата на превозното средство бе поела голяма част от удара, но ако бяха паднали върху страничните врати… Той потръпна. Триша щеше да умре.
Споменът как се опитва да я прегърне, за да я предпази с тялото си в най-страшния момент от катастрофата, щеше винаги да го преследва. Бе се откъснала от хватката на ръцете му накрая, когато главата му се вряза в метала. Ударът го бе замаял достатъчно, за да направи тялото му слабо. Ужаси го фактът, че тя бе на косъм да излети от джипа, когато я видя да се озовава в най-задната част на автомобила.
Мъжът зад волана трябваше да бъде по-силен, по-твърд и да ги закара до определеното място в безопасност. А не като Барт, който, обхванат от страх и паника, бе загубил контрол над ситуацията и бе разбил превозното средство. Слейд стисна зъби.
Би трябвало да настоява, той да шофира, но Джъстис искаше човек за шофьор, за да привличат по-малко внимание. Тъмните стъкла защитаваха Слейд от погледите на пътуващите в другите превозни средства на пътя. Закле се, че това бе последният път, в който спазва определени порядки. Ако продължаха пътуването с Триша в друг автомобил, щеше сам да седне зад волана.
Добре, че бе настоял той да придружава лекарката. Мисълта, че можеше да я нападнат, без да е с нея, го накара вътрешно да изстене. Слейд продължи да оглежда околността за някакви следи от нападателите. Те щяха да следват пътя на катастрофата, за да ги намерят. А може би са предположили, че всички в джипа са мъртви.
Отдъхна си. Неговите хора щяха да разберат, че нещо се е случило, когато не пристигнеха навреме. Щеше да настъпи нощта, преди да дойде помощ, но на всяка цена трябваше да запази Триша жива, независимо колко време щеше да е необходимо на хората му да ги открият.
Гласове и шум от срутване на пръст отляво го застигнаха едновременно. Той мигновено се притаи.
— Мамка му — прокле мъжки глас. — Имам нужда от ръкавици.
— Ти бъди благодарен, че имахме въжета. Мислиш ли, че са мъртви?
— Няма да оставя нищо на случайността — заяви трети мъжки глас. — Трябва да открием телата, за да докажем, че сме убили животинските изроди. Ще направим снимки с мобилните телефони.