Той се засмя.
— Не знам, но исках да бъда сигурен. — Хвана дланта й и я поведе към мястото, където бяха лежали. — Лека нощ, док.
— Спри да ми викаш „док“. Казвам се Триша. Защо не ме наричаш по име? Какво, по дяволите, съм ти направила, че не ме харесваш? — Мълчание. Обхвана я гняв. — Няма да млъкна, докато не ми отговориш. Мисля, че искаше да си починеш.
— Не би посмяла. Спасих ти живота, като те носих на гръб почти четири километра.
— Разбира се, че ще го направя. Кажи каква е вината ми, за да не произнасяш името ми. Чакам отговор. Нямаш си и представа колко дразнещо е това. Ще започна да те наричам 215, ако не престанеш или не ми обясниш защо продължаваш да ме вбесяваш по този начин.
Ръмжене разкъса нощната тишина. Младата жена разбра, че този път бе прекалила. Усети го в момента, когато думите излязоха от устата й, но бе твърде късно да ги върне. Беше прочела някъде, че абсолютно всички от Новите видове мразят да ги наричат със старите им номера. Нямаше желание да го обижда. Просто искаше да го нервира, така както той я дразнеше.
— Съжалявам. Нямах намерение да те обиждам. — Гласът й стана нежен. — Просто искам да разбера, защо не ме наричаш по име.
Болка преряза Слейд при спомена за миналото му. Обзе го ярост. Така ли го виждаше тя, всеки път, щом го погледнеше? Като жертва? Като подивялото същество, събудило се в болницата, когато бе предположил, че тя е нова в лабораторията и достатъчно глупава, за да махне оковите му? Обикновено, когато му се бе отдавала възможност, той незабавно бе убивал мъжете човеци, но тя бе жена.
Никога не бе посягал на жена. Вместо това я бе сграбчил. Дори полузамаян, не искаше да я наранява. Веднага, след като бе притиснал тялото й под своето, ароматът й бе нахлул в съзнанието му. Бе погледнал в тези невероятни очи, видял нацупените й устни и тялото му се бе събудило за живот. Беше я пожелал повече, отколкото всяка друга жена до тогава.
Бе искал да я задържи, колкото се може по-дълго. Да се наслаждава на всеки сантиметър от кожата й и да я накара да изгаря от страст така, както самият той. Би могъл да преживее дни без вода и храна, само за да изпита удоволствие от тялото й — да притежава нещо толкова красиво и забранено. Всяко наказание щеше да си заслужава цената на насладата, която щяха да изпитат заедно. Тогава, и само тогава, би я освободил от обятията си. Времето, през което щеше да бъде с нея, би му помогнало да преживее годините и болката, която ежедневно бе изпитвал в лабораторията.
Разбира се, нещата не се бяха развили така, както ги бе планирал. Беше изпаднал в шок, когато хората нахлуха в стаята и се нахвърлиха върху него. Рефлексите му бяха забавени от опиатите и той се беше събудил, за да открие, че светът около него се е променил. Вече не беше затворен в килия, нямаше ги оковите, приковаващи го към стената. Миризмата го бе уверила, че обстановката е напълно непозната. Държаха го завързан, но разбираше причината, поради която го правеха. Щеше да ги нападне, ако беше свободен.
Четири жени в униформа бяха застанали до стената и го информираха, че е спасен и всичките му събратя са освободени, затова трябва да се успокои. Показаха му записи как спасяват оцелелите и се заклеха, че никой няма да го нарани. Отне му известно време да осъзнае факта, че му казват истината. Тези жени бяха там, за да му помогнат, не да му навредят, те не работеха за Мерикъл и ужасният живот вече не съществуваше.
От болницата бе преместен в далечен мотел, насред пустинята, заедно с още десетина от Новите видове. Четирите жени офицери бяха назначени да ги пазят. Хората бяха разбрали, че мъжете от Новите видове не нападат жени и използваха това да се подсигурят, че няма да ги заплашват. Беше проработило. Униформените дори не носеха оръжие, освен тези, които обикаляха територията, за да ги охраняват.
Правителството на САЩ им бе обещало земя, където можеха да се заселят. Място, където можеха да живеят в безопасност от пресата и от човешките същества, които ги смятаха за заплаха. Те прочетоха книги, изгледаха филми и разговаряха с хора, които отговориха на всички техни въпроси. Месецът, който прекараха в пустинята, в очакване строителството да приключи, ги бе успокоило и ги бе уверило, че имат права, равни на човешките. Новият им живот бе започнал в Хоумленд. От обект за тестване, Слейд се бе превърнал в достоен мъж. Лекарката очевидно не беше на това мнение. За нея той винаги щеше да остане 215.
Заболя го. Всичко, което желаеше, бе тя да го види като мъж, като равен. А той бе оплескал нещата, като не можа да я разпознае, щом я видя отново. Очевидно в сърцето й нямаше прошка за него. Болката бързо се превърна в гняв. Да върви по дяволите. Ако някой мъж заслужава повече време, то това съм аз.