Оправи дрехите си и се върна при Слейд. Чу го да се смее някъде отдясно, преди ръцете му да я хванат.
— Оттук. Вървиш в грешната посока. Явно не си по ранното ставане, а?
— Не, не съм.
— Предполагам, че си от жените, които предпочитат да натискат многократно копчето на алармата и да станат в последната минута, нали?
— Какво лошо има в това? Малко съм се отпуснала, след като напуснах болницата и започнах работа в Хоумленд. Успявам да си почина повече и не мога да кажа, че съжалявам.
Младият мъж се засмя.
— Без късна аларма тази сутрин.
— Да. Вместо това ще бягаме, за да спасим живота си.
— Така е. — Той си пое дълбоко дъх. — Мислиш ли, че ще можеш да вървиш известно време?
— Чувствам се по-добре. Натъртена съм навсякъде, но ще успея.
— Натъртена си от катастрофата или от мен?
— Не се ласкай прекалено много — усмихна се Триша. — Размерът ти е впечатляваш, но все още мога да вървя нормално.
— Готова ли си да тръгваме, сладурче?
— Разбира се, захарче — засмя се тя и завъртя глава да не я види.
— Захарче? — В гласа му прозвуча обида.
— Защото искам да те оближа — отвърна му сладко.
Той изръмжа и я хвана за ръката.
— Каза го нарочно, защото знаеш, че трябва да тръгваме.
— Сигурен ли си?
— Да вървим.
— Показвай пътя.
Триша не виждаше нищо. Слейд я държеше здраво за ръка, насочвайки я къде да стъпва. Тя се спъна няколко пъти. На четвъртия почти успя да падне. Той спря.
— Ще те нося, докато съмне. Движим се прекалено бавно.
— Съжалявам — искрено заяви. Ако не беше с него, той щеше да се придвижва по-бързо. Знаеше, че застрашава оцеляването им.
— Не се притеснявай. Знам, че хората имат ограничени способности — отвърна мъжът весело.
Младата жена вдигна ръка и му показа среден пръст.
— Виждаш ли това?
— По-късно, док. Приемам го за предложение. Ще се обърна, за да се качиш на гърба ми. Ето чантата, вземи я, не мога да я държа, докато те нося.
Младият мъж внимателно промуши чантата през главата и рамото й. Обърна се, застана пред нея и клекна. Тя го яхна, като се хвана за раменете му, той я вдигна и тръгнаха напред.
След известно време се развидели достатъчно и Триша можеше да вижда спокойно.
— Свали ме долу.
Слейд спря и пусна коленете й, за да може тя да се плъзне по гърба му и да стъпи на краката си. Намираха се пред стръмна клисура, която се виеше в далечината. Младата жена погледна в двете посоки.
— Ако скоро не излезем на равна повърхност, ще трябва да се катерим.
Тъмносините му очи срещнаха нейните.
— Изчаквах да се съмне, трябва да се изкатерим сега. Искам да те измъкна от тук. Добре се справяхме, докато те носих, но за нас е по-добре да сме нависоко.
Защо ли си отворих устата, помисли си тя, но кимна.
— След теб.
Той поклати глава.
— Не, ти си първа. Ако се подхлъзнеш, аз ще те хвана.
Имаше основание. Пое си дълбоко дъх. Слейд й посочи място зад нея, тя кимна, обърна се и видя нещо като пътека, от двете страни обрасла с гъсти храсти. Сграбчи дебел корен на едно дърво и започна да се катери. На места земята ставаше камениста, но Триша продължи напред, като се хващаше за различни растения. Слейд вървеше точно зад нея. На едно място кракът й се подхлъзна, но той я сграбчи за глезена. Тя обърна глава.
— Благодаря.
— Продължавай нагоре, сладурче.
— Разбрано, захарче.
— Престани.
— Първо ти.
Младата жена насочи цялото си внимание към катеренето. Ръцете започнаха да я болят, но тя пренебрегна страданието, защото животът им зависеше от това. Слънцето изгря и студеният въздух започна да се затопля. Триша се изпоти.
Щом стигна върха, изпъшка. Знаеше, че облекчението й е изписано върху лицето. Чувстваше се така, все едно се катереха безкрайно. Внезапно една ръка я хвана за панталоните и я дръпна надолу. Тя ахна и падна на колене. Слейд клекна до нея.
— Стой долу — нареди той и я погледна раздразнено. — Сега сме на високо, по-лесно могат да ни забележат, а русата ти коса се вижда отдалеч.