Изи му беше платила още в Улингтън – никой нямаше да се съгласи да я докара, без предварително да получи пари в брой – но той очакваше допълнителен израз на благодарността ù. Тя измъкна шест пенса от кесията си. Монетите се бяха стопили и вече даже не дрънчаха.
Кочияшът прибра парата в джоба си и докосна шапката си.
– Как казахте, че ви е името, госпожице?
– Гуднайт. Госпожица Изи Гуднайт.
Тя почака да види дали му е известно. Повечето начетени хора в Англия биха го разпознали, а също и голяма част от домашната прислуга.
Кочияшът изсумтя:
– Да го знам, в случай че се появи някой и пита за вас. Ако вземете та изчезнете.
Изи се засмя. Почака и мъжът да се засмее.
Той остана сериозен.
Скоро от кочияша, екипажа и каретата остана само заглъхващото хрущене на колелата по пътя.
Изи взе куфара си и тръгна. Каменен мост я преведе над някогашен ров, от който сега беше останала тинеста, зелена мътилка.
Преди да предприеме пътуването си, тя се бе поровила да прочете нещо за замъка „Призрак“, но намери само, че в древността тук е живял херцогът на Ротбъри.
Но сега замъкът пустееше. Прозорците зееха без стъкла. Вътре беше тъмно. Металната решетка, която при спускане затваряше входа, липсваше и на нейно място нямаше нищо. Ни врата, ни порта.
Тя прекоси прохода и излезе на открития централен двор.
– Лорд Арчър? – Гласът ù заглъхна. Тя опита отново. – Лорд Арчър, тук ли сте? – Този път зовът ù отекна силно в каменните плочи. Ала отговор не последва.
Беше сама.
Замаяна от необичайната обстановка и глада, Изи затвори очи. Едва си пое дъх.
Не бива да припадаш. Само наивните глупачки и охтичавите дами губят съзнание, а ти не си нито от едните, нито от другите.
Заваля. Едри, тежки капки летен дъжд, от онези, които винаги смътно ù се струваха разгулни и покварени. Малки тумбести пияници, летните капки дъжд валяха със сподавен смях и се разбиваха ликуващо в земята.
Изи се намокри, но възможността да подири подслон в някой от мрачните сводове засега не я блазнеше.
Някакво шумолене я накара да подскочи и тя се завъртя. Само гарван, който размаха криле и отлитна. Видя го да прелита над замъка, после птицата се изгуби.
Младата жена се позасмя. Наистина. Идваше ù в повече. Огромен, необитаем замък, дъжд, а сега и гарвани? Някой ù бе скроил жестока шега.
В този миг Изи зърна в другия край на двора мъж, който стоеше под един мрачен свод.
Ако и той беше шега, то тя не беше жестока.
В природата съществуваха неща, чиято красота се дължеше на деликатния им строеж или на сложната им симетрия. Цветята. Рапаните. Крилцата на пеперудите. Но съществуваха и други, чието великолепие се коренеше в необузданата им сила и отказа им да бъдат опитомени. Заснежените планини. Тътнещите буреносни облаци. Рунтавите, острозъби лъвове.
Силуетът на мъжа пред нея? Съвсем определено той принадлежеше към втората категория.
Точно като вълчака, седнал в краката му.
Не може да е вълк, рече си тя. Сигурно беше някаква порода куче. Тези животни отдавна бяха избити. Последният вълк в Англия беше изчезнал още преди няколко столетия.
Но пък... човек би си помислил също, че отдавна не се раждат и мъже като този.
Той премести тежестта си от единия на другия крак и слаба полегата светлина разкри долната половина на лицето му. За миг Изи зърна голяма, чувствено изсечена уста. Четвъртита челюст, черни бакенбарди. Въздълга коса докосваше с краищата си яката му. Тоест, щеше да я докосва, ако мъжът имаше яка. Под палтото си той беше само по риза, разкопчана на врата. Бричовете от еленска кожа обгръщаха стройните му хълбоци, мускулестите му бедра... а оттам краката му се скриваха в чифт избелели, прашни войнишки ботуши.
О, мили боже! Изи изпитваше ужасна слабост към всеки чифт ботуши, видели широкия свят. Те я караха отчаяно да жадува да узнае всяко кътче, където са били.
Сърцето ù заблъска. И от това главата ù още повече се замая.
– Вие ли сте лорд Арчър? – попита тя.
– Не. – Отговорът беше тих, неумолим.
Звярът в краката му заръмжа.
– О! А-ами лорд Арчър тук ли е?
– Не.
– Вие ли сте пазачът? Скоро ли го очаквате?
– Не. И не.
Насмешка ли долови в гласа му?
Тя преглътна тежко.
– Получих писмо. От лорд Арчър. Поиска да се срещнем тук на днешната дата по някаква работа във връзка с имота на починалия граф Линфорт. Изглежда, ми е оставил малко наследство. – Тя му подаде писмото с трепереща ръка. – Ето. Бихте ли желали сам да го прочетете?
Широката уста се изви в единия край.
– Не.