С цялото хладнокръвие, което успя да събере, Изи отдръпна ръка и прибра писмото в джоба си.
Мъжът облегна рамо на стената.
– Няма ли да продължим?
– Какво?
– Играта. – Ниският му глас сякаш пропълзя по каменните плочи и премина като тръпка нагоре през ходилата ù. – Дали не съм някой руски принц? Не. Жълтото ли е любимият ми цвят? Не. Ще имам ли нещо против да влезете вътре и да свалите подгизналите си дрехи? – Гласът му стори невъзможното. Слезе още по-ниско. – Не.
Той вече открито ù се подиграваше.
Изи стисна куфара до гърдите си. Не искаше Снежинка да се измокри.
– С всичките си гости ли се държите така?
Глупачка. Тя се прокле и се приготви за поредното тихо, насмешливо „не“.
– Само с хубавиците – рече той.
О, божичко! Трябваше в началото да се досети. Умората и гладът бяха замъглили разсъдъка ù. Тя почти успя да повярва в замъка, гарваните, внезапната поява на високия, смугъл красавец. Но флиртът му с нея?
Сигурно халюцинираше.
Дъждът шибаше, нетърпелив да се излее от облаците върху земята. Изи гледаше как капките отскачат звънливо от каменните плочи. Всяка от тях подкосяваше силата в колената ù.
Стените на замъка се завъртяха пред очите ù. Причерня ù.
– Аз... Простете ми, аз...
Куфарът тупна на земята.
Звярът изръмжа насреща му.
Мъжът излезе от сенките.
А Изи изгуби съзнание.
Момичето се свлече тежко върху мокрите плочи.
Рансъм трепна пред тази ирония. Въпреки всичко, което се бе случило, жените все така припадаха в краката му. По един или друг начин.
С тих глас той даде команда на Магнус. Щом кучето приключи проучването с мокрия си нос, Рансъм го отстрани и сам се зае да огледа тялото.
Прекара ръце по купчината отпуснати крайници. Мокър муселин, износени ботуши. Малки ръце, тънки китки. Слабичко девойче, цялото като че само рокля и коса.
Но, господи, каква коса! Гъста, къдрава, дълга!
Мъжът почувства топлия ù дъх върху ръката си. Плъзна ръка по-надолу, търсейки пулса на момичето.
Докосна с длан леко закръглената, налята гръд.
Нещо се надигна у него и премина неканено през тялото му. Не похот, просто мъжки интерес. Явно, че ще се наложи да спре да мисли за нея като за „момичето“. Това категорично беше „жената“.
Рансъм изруга. Не му беше до гости. Още по-малко до гости от женски пол. Госпожица Пелъм, дъщерята на местния викарий, му стигаше. Почти всяка седмица тя го навестяваше в замъка, за да му чете проповеди и други подобни щуротии. Но когато се изкачи по обления от слънце хълм, преметнала кошница с добри дела през едната си ръка, госпожица Пелъм поне бе дошла с очакването да открие мъж развалина, небръснат и целия в белези. И като крайно разумно момиче припадна пред гледката.
Жената, свита върху каменните плочи, не бе очаквала Рансъм.
Беше споменала нещо за някой си лорд Арчър, но какво? Някъде у нея имаше писмо, което обясняваше всичко, но точно сега не му беше времето. Трябваше да я внесе вътре. Да я сгрее, да ù направи чай, в който да капне малко уиски и мляко.
Колкото по-скоро дойдеше на себе си, толкова по-скоро щеше да си замине.
Той повдигна подгизналото ù, безжизнено тяло и се изправи. Намести тежестта ù в ръцете си и се заизкачва по стълбището.
Започна да брои стъпалата. Пет… шест… седем…
Щом стъпи на осмото стъпало, тя се размърда в ръцете му. Той застина, готов за неприятности. Жената беше припаднала, щом го зърна. Ако дойдеше на себе си, докато той я носеше на ръце, навярно щеше да издъхне от шока. Или да му пръсне тъпанчетата с вика си. Само това му липсваше – да му увреди слуха.
Момичето измрънка тихо, но не се надигна. Напротив, стори нещо далеч по-лошо.
Свря се в него.
Изви се на една страна, сви се в прегръдката му и потърка бузата си в гърдите му, търсейки топлина. Издаде тих, дрезгав стон.
Онова нещо отново се надигна и премина през него. Той спря за миг, предавайки се на неочакваното нахлуване, и чак след това продължи нагоре.
Проклети да са боговете! Единственото нещо, което Рансъм искаше по-малко и от припаднала жена. Жена, която да се вре в него. Откакто бе ранен, започна да обича уединението. И хич не държеше някой да се вре в него, благодаря. Имаше си куче.
Кучето вървеше пред мъжа, когато той изкачи стълбището и сви към салона на замъка. В това помещение, така да се каже, беше разположил лагера си. Тук спеше, тук се хранеше, тук пиеше... проклинаше и пак тук размишляваше. Икономът му, Дънкан, все го караше да отвори и другите стаи в замъка, но Рансъм не виждаше смисъл.
Той положи момичето – жената – върху грохналия диван, натъпкан с конски косми, и го избута до огъня. Крачетата изскърцаха по каменния под. Мъжът почака да види дали тя ще се размърда.