– Благодаря ви. – На Изи ù идеше да умре от срам. Не стига че беше припаднала в краката на красивия непознат, ами сега трябваше да го чуе как изброява долните ù дрехи? Тя притисна одеялото до гърдите си. – Не биваше да си правите труда.
– Вие се нуждаехте от въздух. А аз трябваше да се уверя, че не кървите и нямате нищо счупено.
На Изи не ù стана ясно защо това бе наложило да я разсъблече по бельо. Един бърз поглед би му стигнал да види, че не кърви.
– Болна ли сте? – попита я той.
– Не. Поне така мисля.
– Дете ли носите?
Внезапният ù смях стресна кучето.
– Категорично не. Аз не съм от жените, на които им прилошава, кълна ви се. Просто днес почти не съм слагала залък в устата си. – Нито вчера, нито онзи ден.
Гласът ù беше дрезгав и пресипнал. Сигурно се разболяваше. Това би обяснило припадъка ù.
През целия разговор домакинът ù остана пред огнището с гръб към нея. Палтото му бе възтесничко в раменете, но на кръста висеше свободно. Може би неотдавна беше изгубил от теглото си. Но и така пак беше добре сложен и строен. Тялото му много приличаше на просторната зала наоколо. Малко занемарена може би, но внушителна и здрава в основата си.
А гласът! Ох, това вещаеше опасност.
Изи не можеше да реши кое я тревожи повече: дали това, че този потаен, красив непознат се бе отнесъл крайно свободно с личността ù, като я бе внесъл на ръце, свалил корсета ù, разпуснал косата ù, за да я остави само по бельо? Или пък, че тя някак бе проспала всичко?
Погледна пак крадешком мъжа, чийто силует бе обгърнат от светлината на огъня.
Второто. Определено второто. Най-вълнуващият четвърт час в живота ù, а тя го бе проспала в несвяст. Изи, глупачке!
Но макар че не помнеше как е била внесена отвън от дъжда, тялото ù сякаш имаше своя памет и тлееше под ризата от докосването на силни ръце, отпечатало се върху кожата ù.
– Благодаря ви – рече тя. – Много мило от ваша страна, че сте ме прибрали на сухо.
– Има чай. Отляво на вас.
На масата до дивана седеше нащърбена чаша с димяща течност – отляво, както беше казал мъжът. Тя я взе с две ръце, остави топлината да сгрее дланите ù, а сетне отпи дълга и живителна глътка.
Огън премина през гърлото ù.
Тя се закашля.
– Какво е това?
– Мляко. И малко уиски.
Уиски? Тя пак отпи – не беше в положение да капризничи. Ако човек подходеше с нужното внимание, чаят не беше толкова лош. Докато отпиваше, някаква първична, тъмна топлина се разля из тялото ù.
На същата маса Изи откри и малък комат хляб и прегладняла, лакомо го загриза.
– Кой сте вие? – попита тя между хапките. Леля Лилит би се възмутила от обноските ù.
– Аз съм Ротбъри. Намирате се в моя замък.
Изи с мъка преглътна. Нима този мъж твърдеше, че е херцогът на Ротбъри? Това беше прекалено, за да му повярва. Херцозите си имаха слуги, които да им сервират чай и да им подбират подходящи дрехи.
Господ да ù е на помощ! Беше попаднала в ръцете на луд.
Изи притегли одеялото към себе си. Въпреки подозренията си не желаеше да рискува, като го предизвика.
– Не знаех – рече тя. – Трябва ли да се обръщам към вас с „Ваша милост“?
– Не виждам смисъл. Надявам се, че след няколко часа ще ме наричате „Онзи клет човек с ужасни обноски, на когото сте досадили един дъждовен следобед, а сетне завинаги сте оставили на мира“.
– Не искам да ви създавам главоболия.
– Красивите жени неизменно носят главоболия. Все едно дали го искат, или не.
Нова шега. Или нова проява на лудост. Изи не знаеше кое от двете. Знаеше само, че не е никаква красавица. Все едно колко си щипеше бузите и прихващаше назад буйните си къдрици. Пак си оставаше невзрачна и толкоз.
Ала този мъж съвсем не беше обикновен. Тя го проследи с поглед, докато той хвърляше още дърва в огъня, дебели колкото бедрата ù, сякаш бяха тресчици.
– Аз съм госпожица Изолда Гуднайт. Може би сте чували името.
Той побутна огъня с ръжена.
– Трябва ли да съм го чувал?
– Баща ми беше сър Хенри Гуднайт, учен и историк, но хората го знаеха най-вече като писател.
– Това обяснява защо не ми е известен. Аз не чета.
Изи погледна към сводестите прозорци. Свечеряваше се. Издължените сенки я безпокояха, а също и това, че все още не бе зърнала лицето на домакина си. Тревогата ù растеше и тя ставаше все по-нетърпелива да го разгледа, да надзърне в очите му. Трябваше да знае що за човек държи живота ù в ръцете си.
– По всичко личи, че лорд Арчър няма да пристигне скоро – осмели се да подхвърли тя. – Може ли да запалим една-две свещи, докато чакаме?
След като помълча, намусен, мъжът взе една клечка, запали я от огъня и като внимателно закриваше пламъка с длан, я вдигна до свещта, закрепена над камината.