Тази задача му причини необичайни трудности. Фитилът се запали, но той продължи да държи клечката, докато тя прегоря и го опари. Той изруга под нос и тръсна клечката.
– Съжалявам, че ви причинявам неудобство. Просто аз... – Защо ли му признаваше това? Може би изпита угризение, задето той се опари заради нея. – Не обичам тъмнината.
Мъжът се обърна към нея със свещта. Единият край на устата му увисна като блюдото на везна, натежало от ирония.
– И аз все още не мога да свикна с нея.
Пламъкът хвърли златисто сияние по лицето му. Изи се сепна. Изваяните му благородни черти потвърждаваха знатния му произход. Но на лицето му имаше нещо, което разказваше съвсем друга история.
Дълбок, неравен белег прорязваше челото му до слепоочието, за да свърши в полумесец върху дясната му буза. Пламъкът на свещта проблясваше колебливо, но очите на мъжа останаха широко отворени.
Естествено!
Изведнъж Изи разбра всичко. Най-сетне нещо в този ден намери своето логично обяснение.
Всичко си дойде на мястото.
Сумрачната зала, отказът му да прочете писмото ù, опипването на тялото ù за контузии. Многократното споменаване на хубостта ù въпреки изобилните доказателства за противното.
Херцогът беше сляп.
1 От англ. (good night) – лека нощ. – Бел. пр.
Глава 2
Рансъм остана неподвижен, докато свещта огряваше осакатената страна на лицето му. Беше странял от нея досега, за да ù спести гледката, но тя сама бе пожелала светлината.
Той чакаше, за да може тя да го разгледа внимателно и на спокойствие.
Нямаше писъци, ужасени възклицания, глухо падане на пода. Не и този път. Само онзи примамлив аромат на розмарин се долавяше от нея.
– Благодаря ви. За свещта.
Гласът бе дори по-пленителен и от благоуханието ù. Имаше произношението на английска девойка, отраснала в добър, уютен дом, но с неприкрито дрезгави и чувствени нюанси.
– Отдавна ли сте ранен? – попита тя. – В битка ли пострадахте? В дуел? По случайност?
– Дълга история.
– Обичам дългите истории.
С твърд жест той стовари свещта на масата.
– Тази няма да ви хареса.
– Простете. Знам, че е крайно дръзко от моя страна. Отначало реших да не повдигам въпроса. Но сетне си помислих, че вие няма как да не се досещате какво ме занимава. Ако ненадейно се престорех на заинтригувана от тавана или времето, това би било обидно в известен смисъл. А вие ми приличате на човек, който предпочита откровеността пред неискреността дори когато тя създава неудобство, затова – гласът ù слезе надолу с половин октава – реших да попитам.
После притихна. Най-накрая.
Ротбъри беше гневен на тялото си, което откликваше на нейното присъствие. Женствеността ù му напомняше на дантелена покривка, заела любимото му кресло. Нещо, което той никога не би внесъл в стаята си, но след като тъй и тъй беше тук... не можеше да отрече, че една изстрадала и пренебрегвана част от него копнееше за тази нежност.
По дяволите, цялото му същество гореше за нежност.
– Много добре, няма да настоявам да ми я разказвате – рече тя весело, – но ви предупреждавам. Аз ще си съчиня моя история.
– Съчинявайте на воля. Само не ме превръщайте в неин герой.
– Кога можем да очакваме пристигането на лорд Арчър?
Проклет да беше, ако знаеше. Рансъм нямаше ни най-малка представа кой е този Арчър.
– Сигурно има някакво недоразумение. Човекът, когото търсите, не е тук. Икономът ми скоро ще се върне. Той ще ви изпрати обратно до Улингтън.
Изи се поколеба.
– В такъв случай най-добре да се облека.
– Давайте – подкани я той с ръка. – Тук няма будоар. Но ако досега не сте се досетили, не чакайте от мен да извърна очи.
При все това той се обърна към стената. Издаде звук с език и Магнус изтича в краката му.
Леки стъпки зад гърба му затупкаха по пода. Шумоленето на роклята наруши спокойствието му. Той почеса леко кучето зад ушите.
– На масата ви се е натрупала камара неотворени писма – изрече тя. – Съвсем сигурен ли сте, че лорд Арчър не ви е писал?
Рансъм се замисли. Вярно, напоследък нямаше как да е сигурен от кого е получавал писма и от кого не. Дънкан притежаваше куп полезни умения, но нито едно от тях нямаше нищо общо със секретарската работа.
– Просто... Благодарна съм за предложението ви да ме откарате до Улингтън – рече тя. – Но оттам не знам накъде да поема. Виждам, че сте изпразнили кесията ми на масата. Сам знаете, че в нея няма почти нищо.
Рансъм беше забелязал. Жената имаше точно три шилинга и десет пенса. Никакви скъпи бижута. Не беше претърсвал куфара ù, но и той беше съвсем лек.