– Ако тази нощ ме прокудите, няма къде да отида.
Рансъм долови лекото трепване в гласа ù.
И запуши ушите си за него.
Не можеше да си представи защо една млада жена би предприела самотно пътуване насред Нортъмбърланд с последните си средства.
Време беше обаче да се сбогува с тази госпожица Гуднайт. Не ù желаеше злото, но и нямаше какво да ù предложи. Ако си търсеше благодетел, беше сбъркала човека.
– Икономът ми ще ви отведе до църквата в селото. Може би викарият...
Магнус наостри уши. Главата на кучето вибрираше под ръката му от ниското, едва доловимо ръмжене.
Миг след това Рансъм също го чу. Тропот на копита по пътя. Непознат вървеж. Не беше Дънкан.
– Лорд Арчър май все пак пристигна.
Тя въздъхна.
– Слава богу!
– Да, наистина.
След няколко мига стъпките на новодошлия се чуха в двора.
– Ехо? Госпожице Гуднайт?
Изи изтича до прозореца и се провикна от него:
– Тук горе, милорд! В голямата зала.
Щом мъжът влезе в залата, стъпките му се отправиха право към тях край камината. Уверени, отсечени. Прекалено забързани.
Рансъм изскърца със зъби. По дяволите! Заради слепотата си не беше в състояние да контролира положението и това го влудяваше.
Ръженът беше наблизо. Той го взе.
– Спрете там!
Стъпките спряха на десетина крачки от тях. Той почувства как острият поглед на новодошлия изгаря обезобразеното му лице.
– Това вие ли...? Но как е възможно! – Мъжът пристъпи напред. – Ротбъри? Мили боже! Сякаш виждам призрак пред очите си.
– Не ви познавам – рече Рансъм.
– Но аз ви познавам. – Арчър сниши гласа си до шепот. – Бях сред гостите. От страна на невестата.
Рансъм стисна зъби, но лицето му остана равнодушно. Не би издал чувствата си пред това псе.
– От месеци никой не ви е виждал – продължи Арчър. – В града се носи мълва, че сте мъртъв.
– Е, мълвата не е вярна.
Истината беше дори по-лоша.
Рансъм почука многозначително с ръжена по камъка. Това беше неговият замък. Тук той задаваше въпросите.
– Изяснете се. Каква е тази работа да примамвате доверчиви жени в дома ми?
– В дома ви ли? – Арчър се засмя с тих, смущаващ смях. – Това вече е любопитно.
Изи имаше чувството, че е попаднала в трето действие на някоя пиеса. Нямаше ни най-малка представа какво се случва, но всичко беше изпълнено с ужасен драматизъм.
Лорд Арчър беше великолепен в ролята си. Колосаната му вратовръзка и удобните му ръкавици ù носеха спокойствие. Знак, че цивилизацията все още не е изчезнала от света.
– Ако ми позволите да разговарям с госпожица Гуднайт – заяви Арчър, без ни най-малко да се обезпокои от импровизираното оръжие, насочено към гърдите му, – струва ми се, че ще откриете отговорите на всичките си въпроси.
Херцогът на Ротбъри – защото това в крайна сметка беше той – свали ръжена. С неохота.
– Говорете!
Лорд Арчър се обърна към Изи. Усмихна се и потри ръце.
– Така. Горя от нетърпение да се запозная с известната Изи Гуднайт. Племенниците ми ще позеленеят от завист. – Той я огледа и възторгът му повехна. – Трябва да ви кажа, че не изглеждате така, както очаквах.
Изи възпря въздишката си. Цял живот все това слушаше.
– Представях си ви като дете с големи, любопитни очи.
– Бях на дванадесет, когато историите на баща ми започнаха да се появяват в „Джентълменс Ривю“. Но оттогава изминаха почти четиринадесет години. И според естествения ход на нещата, от този момент насам всяка година пораствах с по една година.
– Да. – Той поклати глава. – Вероятно така е станало.
Изи само се усмихна в отговор. Отдавна си бе изградила навика да пести думите си, когато разговаря с почитателите на баща си. Лорд Арчър и другите като него не желаеха Изи да става голяма жена със свои възгледи, мечти и стремежи. Те искаха тя да си остане момиченцето с огромните, любопитни очи от приказките. По този начин те щяха да продължат да четат и препрочитат любимите си истории и да си представят, че са на нейно място.
Защото в това се криеше магията на „Приказките за лека нощ“2. Когато се настаняваше удобно в креслото си с ежеседмичната глава, читателят сякаш се пренасяше под топлите пурпурни завивки. Виждаше се как се взира в сребърната луна и блесналите звезди, изрисувани по тавана, а ръката на любещ баща го гали по косата, разстлана по възглавницата. Те всички очакваха да чуят все същото познато обещание:
Угаси лампата, мила моя Изи, и аз ще ти разкажа една приказка…
Истината за детството ù се различаваше от публикуваното в списанията. Но ако Изи вземеше да си развърже езика – о, как само негодуваха хората! Те я поглеждаха така, сякаш току-що беше откършила крилцата на Последната Истинска Фея в Англия!