Знаел е, че Рансъм ще бъде подложен на изпитание.
И ето как стоеше въпросът. Той можеше да върне състоянието си, титлата и властта днес, но трябваше да се отрече от упорития труд на Изи и всичко, в което приятелите ù вярваха.
Вчера той бе сторил с лекота точно това. Беше се присмял и подценил всички хора, които стояха в залата.
А днес те се върнаха. Заради Изи и заради него. Трябваше ли пак да ги оскърби, да им се присмее?
– Вярвате ли ми сега? – Ригет бързаше да приключи работата. – Той несъмнено се е побъркал. Ударът по главата е помрачил съзнанието му. Остава ни да го пратим на комисия за освидетелстване.
Лекарят се приближи.
– Ваша милост. Знаете ли кой сте?
– Да. – Рансъм стана на крака. – Знам отлично кой съм. Аз съм Рансъм Уилям Дейкър Вейн, единадесетият херцог Ротбъри. Освен това съм маркиз Юнгам, граф Прайъруд, лорд Такъри. И...
– И? – подкани го лекарят. – Вярвате, че сте още някой?
Той чу предупредителното съскане на Изи. Но, дявол го взел, беше дал клетва. Заради нея. Не можеше повече да отрича.
– Аз съм рицар от Моранглия.
Изи затисна уста с ръка.
О, не! Той го изрече!
Рансъм се тупна по гърдите и всички рицари отвърнаха на поздрава му.
Част от Изи искаше да извика от радост, част от нея искаше да заплаче. Това беше мил, храбър жест от негова страна, но на каква цена?
Адвокатите на мига се разбързаха.
– Видяхте ли, Хавърс? Нямаме избор. – Ригет посочи херцога. – Той трябва да бъде прегледан. Той бълнува. Сигурно е опасен.
Лекарят се съгласи.
– Професионалното ми мнение е, че трябва да го задържим за преглед в Лондон.
– Моля ви – обади се Изи. – Моля ви, почакайте малко. Нека да поговорим. Едва ли е нужно да го затваряте в лудница.
Ала молбите ù се изгубиха в глъчката. Потънаха в други възражения.
Из цялата зала рицарите и девойките се надигнаха в защита на Рансъм.
Един от рицарите извади сабята си – която беше толкова тъпа, че не би разрязала и пандишпан, – и я вдигна във въздуха.
– Не може да го отведете!
– Това е братство – провикна се втори.
– Знаех си, че обучението ни не е било напразно!
– Ние сме единни. Ще се бием до смърт!
Дори Магнус започна да ръмжи и да лае.
Над цялата врява се надигна вик:
– Пуснете белката!
– Спрете! – Изи изтича в другия край на залата, покатери се на една маса и сложи ръце около устата си като фуния. – Спрете! – извика тя с пълно гърло. – Спрете всички! Спрете!
Те спряха. И се обърнаха към нея.
Когато цялата зала притихна, тя си пое дълбоко дъх. Вдигна ръце пред себе си, като че можеше с тях физически да успокои напрежението.
– Няма нужда от битки. Няма нужда и от прегледи. Това е недоразумение. Херцогът е напълно нормален. Господин Блейлок, господин Ригет, господин Хавърс, доктор Милс. Трябва да ми повярвате. Живея в замъка с херцог Ротбъри вече няколко седмици и знам, че е напълно с ума си. Рицарите, девойките, романтичните истории... той не вярва в тях. Не бива да вярва. – Вижте... – Очите ù се преместиха върху рицарите и девойките. – „Приказките за лека нощ“ са... Ами една лъжа. Аз никога не съм била онова невинно момиче с гладката кехлибарена коса. Сър Хенри не беше любящ баща, макар че много се стараеше. Не съм искала да имам невестулка и това не съм искала. – Тя посочи замъка. – Кресида може да е смела, но мен ме е страх от тъмното. Улрих може да казва „Не се съмнявай“, но аз постоянно съм пълна със съмнения. Съмнявам се, че в живота историите свършват с добър край. Съмнявам се, че съществува вечна любов. Но най-много от всичко се съмнявам в себе си.
На адвокатите каза:
– Херцогът се води по ума ми, за да ми угоди. Но знае, че това е само преструвка. Глупости, вятър работа, както сам ги нарече вчера. – Тя огледа залата. – Нали така беше? Вие бяхте тук.
В неохотно потвърждение из стаята се разнесе недоволство.
Тя се обърна към Рансъм.
– Кажете им. Няма страшно. Вече няма смисъл да се преструвам, а вие не сте длъжен да ме закриляте. Просто им кажете всичко, което ми наговорихте през тези няколко седмици. Вие сте напълно с ума си. Романтизмът е илюзия. – Тя притисна ръка до корема си. – Всичко е наред. Няма страшно.
Рансъм се замисли. Изи видя как гърдите му се повдигат от дълбока въздишка. Той се почеса по врата, забил очи в пода.
Блейлок излезе напред.
– Е, Ваша милост?
Направете го, увещаваше го тя наум, като се мъчеше да му внуши мислите си през цялата зала, чак в другия ù край, където стоеше той. Откажете се от всичко това. Спасете себе си.