Комисията реагира бързо и ефикасно. Преди мръкване вече бяха събрали всички слепи, за които имаше сведение, и също така известен брой предполагаеми заразени, поне онези, които имаше възможност да бъдат идентифицирани и открити в бърза операция по издирването им, извършена предимно в семействата и на работните места на засегнатите от загуба на зрението. Първите откарани в празната лудница бяха лекарят и жена му. Имаше войници, които пазеха. Порталът беше отворен колкото да влязат и веднага след това затворен. За парапет служеше едно дебело въже от портала към главния вход на сградата, Движете се малко вдясно, там има въже, хванете се за него и вървете напред до стъпалата, стъпалата са шест, предупреди един сержант. Вътре въжето се разделяше на две, наляво и надясно, сержантът беше се провикнал, Внимание, вашето въже е дясното. Докато влачеше куфара, жената водеше мъжа си към стаята, която се намираше най-близо до входа. Беше разположена надълго, като стара лечебница, с два реда легла, боядисани в сиво, но с отдавна олющена боя. Дюшеците, чаршафите и одеялата бяха в същия цвят. Жената отведе мъжа си в дъното на помещението, накара го да седне на едно от леглата и му каза, Не излизай оттук, ще отида да погледна какво е положението. Имаше още стаи, дълги и тесни коридори, кабинети, които навярно са били лекарски, мръсни клозети, кухня, където още се носеше миризмата на лоша храна, голяма столова с маси с ламаринени плотове, три килии с облечени в дунапрен стени до височина два метра, а нагоре изолирани с корк. Зад сградата имаше запустял двор със зле поддържани дървета, стволовете изглеждаха като обелени. Навсякъде се виждаха боклуци. Жената на лекаря се върна вътре. В един открехнат шкаф намери усмирителни ризи. Когато отново отиде при мъжа си, го попита, Можеш ли да си представиш къде ни доведоха, Не, тя се канеше да добави, В лудница, но той я изпревари, Ти не си сляпа, не мога да позволя да останеш тук, Да, имаш право, не съм сляпа, Ще ги помоля да те отведат у дома, ще им кажа, че си ги излъгала, за да останеш с мен, Няма смисъл, оттам няма да те чуят, а и да те чуят, няма да ти обърнат внимание, Но ти виждаш, Засега, най-вероятно ще ослепея тия дни или след минута, Върви си, моля те, Не настоявай, освен това мога да се обзаложа, че войниците не биха ме оставили дори да стъпя на стъпалата, Не мога да те задължа, Не, мили мой, не можеш, ще остана, за да ти помагам, също и на другите, които ще дойдат, но не им казвай, че виждам, Кои други, Сигурно не мислиш, че ще сме единствените, Това е някаква лудост, Трябва да е така, намираме се в лудница.
Останалите слепи пристигнаха накуп. Бяха ги заловили по домовете им, един след друг, първо оня с автомобила, крадеца, който го беше взел, момичето с тъмните очила, кривогледото момче, него не, него го бяха взели от болницата, където го беше отвела майка му. Майката я нямаше, не се беше изхитрила като жената на лекаря да каже, че и тя е сляпа, тя беше една проста женица, неспособна да излъже, дори когато е за нейно добро. Влязоха в помещението с препъване, ръкомахайки във въздуха, тук нямаше въже, което да ги води, трябваше да се научат за сметка на собствените си неволи, момчето плачеше, викаше майка си, момичето с тъмните очила го успокояваше, Идва, идва, му казваше, и тъй като носеше тъмни очила, както можеше да е сляпа, така можеше и да вижда, останалите движеха очи насам-натам, но нищо не виждаха, докато тя, с тези тъмни очила, само защото повтаряше, Идва, идва, сякаш наистина можеше да види как през вратата влиза отчаяната майка. Жената на лекаря приближи устни до ухото на съпруга си и прошепна, Влязоха четирима, една жена, двама мъже и едно момче, Как изглеждат мъжете, попита лекарят тихо. Тя ги описа, а той, Този не го познавам, другият по описанието по всяка вероятност е слепият, който дойде в кабинета ми, Хлапето е кривогледо, а жената е с тъмни очила, изглежда хубава, И двамата бяха при мен. Заради шума, който вдигаха, докато търсеха сигурно място, слепите не чуха размяната на думи, навярно мислеха, че там няма други като тях, а и не бяха загубили зрението си отдавна, та да се развие слухът им повече от нормалното. Най-накрая сякаш бяха стигнали до заключението, че не си струва да рискуват сигурното заради неизвестното, всеки седна на леглото, в което се беше препънал, така да се каже, двамата мъже бяха прекалено близо един до друг, но не го знаеха. Момичето тихо продължаваше да успокоява детето, Не плачи, ще видиш, че майка ти скоро ще дойде. След това настана тишина и тогава жената на лекаря каза така, че да я чуят от дъното на помещението, където беше вратата, Тук сме двама, вие колко сте. Неочакваният глас стресна новодошлите, но двамата мъже продължаваха да мълчат, отговори момичето, Мисля, че сме четирима, аз съм тук с това момче, Кой още, защо останалите не говорят, попита жената на лекаря, И аз съм тук, промърмори един мъжки глас, сякаш му беше трудно да произнесе думите, И аз, на свой ред промърмори ядосано друг мъжки глас. Жената на лекаря си каза, Държат се сякаш се страхуват да се представят. Виждаше, че седят настръхнали, напрегнати, с изопнати вратове, сякаш се опитват да надушат нещо, но, любопитен факт, израженията им бяха еднакви, някаква смесица от страх и заплаха, но страхът на единия нямаше нищо общо със страха на другия, нито пък си приличаше заплашителността, която излъчваха. Какво ли има между тях, помисли.